Това видео е заснето на 8 април. Един месец след като загубих двама от най-скъпите ми хора и 2 дни преди сърдечната операция, която ми предстоеше. От тогава са минали малко повече от три месеца…
Броя тези дни и месеци не за друго, а защото пак установявам, че скоростта на живота не се измерва с време и с разстояние. Измерва се с нещата, които мислим, правим и които пълнят краткото ни присъствие в този свят. Измерва се със смисъла на действията ни. Измерва се със събуждането ни сутрин, изпълнени с желание да продължим и със заспиването ни вечер – удовлетворени и благодарни от изминалия ден. Клиширано звучи, знам. Особено когато ни е трудно. Когато не върви. Когато има болка и безпомощност. Но знам също, пак от опит, че винаги може да се намери онази, дори и на пръв поглед малка причина, която да те накара да погледнеш на света от друг ъгъл. Да поискаш да видиш слънцето. Да поискаш да направиш нещо добро. Да бъдеш полезен за себе си. И за другите. Да, не просто го знам. Аз вярвам, че всеки може да го направи.
Видеото е любителски запис от моето участие на фестивала „Свободата да бъдеш“ април, 2017 и е разделено в две части.
Единственият начин да се справим с който и да е здравословен проблем, е да се задълбочим в изучаване и осъзнаване на неговата природа, да разберем механизма, по който нашето цялостно същество се е превърнало в плодородна почва за него. Пътищата за познание са много – изучаване на анатомията и физиологията на проблема, откриване на болестотворните мисловни и поведенчески модели, които блокират свободната ни воля да бъдем силни, здрави и отговорни към себе си, ритмична и постоянна практическа работа върху проблема. Важен задвижващ механизъм по този път е доверието, на първо място в собствените сили и на второ – към помощниците по пътя. Кои са те? Кои са методите и специалистите, които биха могли да събудят и укрепят мощните самооздравителни механизми, заложени във всеки от нас от самата природа? Как помагат йога, аюрведа, хомеопатията, арт терапиите, семейните констелации, психотерапията, правилното хранене, медитацията? Заповядайте и задайте всички свързани с това въпроси, които ви вълнуват като търсещи и съзнателни личности.
Програма
10:00 – Откриване от Биляна Савова
10:30 – Представяне на книгата на проф. Джордж Джелинек
“Преодоляване на Множествената Склероза”, ИК Кибеа – Представяне от Андрей Аврамов – член на Фондация “МС-Мога Сам”, с диагноза множествена склероза, основен инициатор книгата на проф. Джелинек да бъде преведена на български.
Много Специално Меню е проект на МС – Мога Сам, вдъхновен от изследванията на проф. Джелинек и д-р Суонк. В деня на събитието ще можете да научите повече за МСМ, както и да опитате от храната.
11:00 – 12:30 – Въпроси и отговори
12:30 – 13:30 – Обедна почивка
13:30 – “Причини за болестите – задълбочено изследване на Аюрведа” – Беседа с д-р Прашант Рагаван, клиника Аюшпрана
14:30 – 15:00 – Въпроси и отговори
15:00 – 16:00 – “Как и защо помага Юмейко терапията и Йога практиката и за това кои иглотерапевти, хомеопати и други терапевти, терапии, книги и специалисти би ви препоръчала тя” – Разговор с Калина Радичева, съосновател на Фондация “МС – Мога Сам” и терапевт с дългогодишен опит в работата с пациенти с МС
ВХОДЪТ ЗА СЪБИТИЕТО Е НАПЪЛНО БЕЗПЛАТЕН, НО СЕ ИЗИСКВА РЕГИСТРАЦИЯ! Понеже местата са ограничени, моля да се регистрирате предварително. Информация за регистрацията ще намерите в горната част на събитието в графа Ticket Information. В деня на събитието носете своя билет – или на мобилен телефон или разпечатан.
Дойде време за поредната визита на д-р Прашант в България.
Възможностите за записване на консултации са както следва:
София – 24, 25, 26, 27, 28, 31 юли и 1, 2, 3, 4 август
адрес – гр. София 1680, район „Красно село“, ж.к. „Бели брези“, ул. “Лерин” № 64, партер / Център Идея Вита – мястото е абсолютно достъпно за хора с физически ограничения / карта и инструкции
Варна – 8, 9, 10 август
адрес – ще се уточни до няколко дни
Разговорите по време на консултациите се извършват на английски език. Ако не владеете езика, фондация МС – Мога Сам осигурява доброволец-преводач за целия период.
Добре е да си носите всички епикризи и изследвания също преведени на английски език.
На 29ти юли/събота,
Фондация МС – Мога Сам
Организира поредната
Лятна Отворена Среща МОГА САМ и ЗНАЯ КАК
Тя ще се проведе
В пространството на Галерия Credo Bonum Ул. Славянска 2 Начало: 10:00 часа Вход: свободен
В дискусиите ще вземат участие
д-р Прашант Рагаван, клиника Аюшпрана
Калина Радичева, юмейхо терапевт и йога учител
Андрей Аврамов, фондация МС – Мога Сам (с МС от 15 години)
Биляна Савова, основател на МС – Мога Сам (с МС от 10 години)
П.С. Срещата е подходяща за всички. 🙂 Диагнозата Множествена склероза е само вдъхновението да се случва всичко това. Програмата ще бъде предоставена скоро!
Преди около 3 седмици, по повод световния ден на МС, в предаването „Преди обед“ на BTV имаше разговор свързан с тази диагноза, в който беше поканен проф. Красимир Генов. Публикувам отново този разговор, не за друго, а защото за няколко секунди беше засегната темата за „алтернативните“ терапиии. Чест прави на проф. Генов, че призна, че не е запознат с методите на индийската аюрведа и на китайската традиционна медицина и не ги отхвърли грубо, но пък каза нещо, което дълбоко ме смути, а именно, че „по-добре е да се правят успоредно и „алтернативната“ и „официалната терапия“ и че „можело и да помогне, но и можело и да навреди“. Всъщност това с пълна сила може да се каже и за т. нар. официална терапия, че даже и повече, но ще замълча дипломатично. Имаше и кратка реплика от д-р Щонова (водещата на рубриката „Духът на здравето“), че „момиче на 22 години е потрошило 15 000 $ в Китай за терапията, която е правила“…
За последните 10 години, в които се лекувам с методите на индийската аюрведа съм похарчила доста голяма сума (която съм спечелила сама), но нито за миг не я считам за „потрошена“. Напротив, смятам, че това е най-добрия капитал, който съм натрупала и най-добрата инвестиция, която съм направила. И за разлика от повечето хора с МС, не съм изхарчила нито един държавен лев за скъпоструващите официални медикаменти, които за една година, само за един човек могат да надхвърлят споменатата сума. Работех, печелех някакви пари и голяма част влагах в себе си. С останалата живеехме аз и двете ми деца. Скромно, но удовлетворяващо.
Терапииите, които се провеждат в Индия не се измерват единствено и само с дни престой и пари. Те се измерват от една страна с работата, която лекарите и терапевтите вършат там, маслата и билките. И от друга страна най-вече се измерват с работата, която всеки един човек, попаднал там, извършва сам. Защото резултатите зависят единствено и само от усилията, които всеки един е готов да положи. От промените, които прави със себе си. Защото без да разбирането и осъзнаването за промяна, дори и вълшебното хапче да се открие, то пак няма да направи чудото на изцелението.
В последните 4 години фондация МС – Мога Сам организира няколко семинара и стотици срещи с хора с МС и други неврологични заболявания с д-р Пращант, в чиято клиника се лекуват тези диагнози. Много хора намериха решение в тази „алтернатива“. Голяма част от тях постигнаха успехи и подобрения. Но нито веднъж не се появи нито един лекар, който да поиска да се срещне с д-р Прашант и да разбере повече за неговата уникална терапия.
Та, ето я и причината да споделям днес всичко това. След една седмица, на 25 юни, не къде да е, а във Военно медицинска академия ще се проведе един семинар, на който искам да поканя всички лекари, които не са запознати с Аюрведа и които искат да научат повече. Този семинар не е организиран от нас и не се засяга изчерпателно темата с множествената склероза, но е място, на което ще можете да чуете лекция от най-добрия български аюрведа лекар д-р Антоанета Заркова, както и уникалният аюрведа готвач Юри Ковачев. Ще има и тема, свързана с йога, която пък е неразделна част от традиционната индийска терапия, с Красен Стоянов. А за лекарите и хората, които искат да чуят резултати под формата на цифри, клинични проучвания и изследвания е поканен д-р Пахари, който е началник на отдел за проучвания и изследвания на 10 аюрведични болници и 3500 клиники на Байдианат, Индия.
Елате, чуйте и след това изразявайте мнение и препоръки. Вашата професия се именова ЛЕКарска. И коренът на думата „лекар“ е ЛЕК. А ЛЕК ознава да изцеляваш, а не да слагаш маска на проблема или иначе казано да потушаваш и подтискаш симптомите. Уважавам безкрайно медицината. За мен тя е изкуство. Но за съжаление в момента повечето от „създателите“ (не всички) на това изкуство не са нищо повече от едни успешни търговци, за които хората с диагнози са просто едни документи, изпълнени с цифри на клинични пътеки и болести и, разбира се, носещи немалки финансови средства.
МС – Мога Сам не отрича официалната медицина. МС – Мога Сам отрича цинизма, невежеството, нежеланието за приемане на неща, които са различни от медицинските пътеки и протоколи. Отрича и това, да се употребява думата лечение, без това действията, които се предприемат да изпълват значението й. Защото химични препарати, които подтискат симптоматика не са лечение; защото туширане на вече проявени симптоми не са лечение; защото подлагането на хора с “нелечими” диагнози на експериментални лечения – изобщо не е лечение. И пак повтарям: думите лечение и лекар, произлизат от “лек”. А лекът е средство за справяне с някоя болест или диагноза, а лекарят е този, който по подразбиране трябва да знае лековете за излизане от тези ситуации. Той посреща човека с неговите здравословни проблеми, запознава се с него, с характера му, с начина му на живот, с проблемите му. Но за да разбере всичко това трябва желание за промяна и от страна на лекарите.
Ето и повече информация за събитието:
Лекцията е на тема: Аюрведа и съвременната медицина за „модерните“ болести или как източната медицина прави това, което западната не може. Клинични проучвания!
Лекцията ще се проведе в киносалона на ВМА.
Програма:
9:30 – 10:30 Красен Стоянов
10:45 – 11:15 Юрий Ковачев
12:15 – 13:15 Антоанета Заркова
13:45 – 15:15 Д-р Д. Пахари – I част
15:45 – 17:15 Д-р Д. Пахари – II част
17:30 Въпроси
Аз ще бъда там. Искам да чуя и видя още. Да сравня моя опит с този на другите. И не на последно място – много искам да чуя как официално се произнася думата АЮРВЕДА в пространството на ВМА.
Една изключително вярна и пряма статия от Лари Уингет, която безжалостно ни изправя пред грозната истина за нашата безотговорност към самите нас.
Вашето здраве е временно състояние. То е като плъзгаща се скала. Може да се промени и да тръгне в някоя от двете посоки. И като изключим екстремните случаи (а дори и тогава), здравето ви може да бъде променено от прости неща като диета или физически упражнения. Но вие вече знаете по-голямата част от това, нали? Само малко хора не разбират, че подходящото хранене и физическите упражнения ще им помогнат да водят по-здравословен живот. Въпреки това много хора все още са болни. Не го ли намирате за интересно, че ние знаем какво точно е нужно, за да бъдем богати, успешни и здрави, и въпреки това не го правим? Защо? Предполагам от глупост.
Човекът е единственото създание на нашата планета, което всеки ден прави неща, за които знае, че ще причинят собственото му унищожение.
„Значи мислиш, че хората са глупави?“ Най-вече защото, когато стане дума, че сме глупави, здравето е областта, в която сме най-тъпи. Да отговоря на въпроса: не, не мисля, че хората са глупави. Зная, че са такива. Първо, позволете ми да обясня какво имам предвид с думата глупави. Ако не знаете, значи сте невежи. Ако знаете, тогава сте глупави. Разликата е голяма. Ще ви простя (за известно време), че не знаете. Но щом веднъж научите какво правите и не предприемете нищо срещу това, тогава сте глупави. Няма прошка за това да знаеш и да не правиш нищо. Ако не ми вярвате, когато казвам, че хората са глупави, за мен ще бъде удоволствие да ви го докажа.
Доказателство за глупост № 1
Ние ядем неща, които знаем, че не се добри за нас. Неща, които ни правят дебели, запушват нашите артерии, вдигат равнището на холестерола и ни причиняват още много други вреди. Дори след като бъдат диагностицирани тези проблеми и ни бъде казано точно какво да ядем, ние продължаваме да лапаме нещата, които не трябва. Това са неща, които накрая ще ни убият. Бихте ли нарекли това умно? Надявам се, че не. Ето ви нещо интересно: според повечето религиозни вярвания самоубийството е грях. Защо, ако вземете пистолет, застреляте се в главата и умрете за частица от секундата, да е грях, а преяждането, пушенето и самоубиването в течение на 30 години да не е? Крайният резултат е същият. Така че самоубийството очевидно не е грях. Грехът се крие в това колко време отнема, за да го направиш.
Доказателство за глупост № 2
Хората пъхат в устите си храни, пълни с канцерогенни вещества и други отрови, палят цигари и засмукват пушека в своите дробове. Това звучи ли ви разумно? Не, всъщност е доста глупаво. Защото след като чуят диагнозата рак, емфизем или други смъртоносни заболявания, и им се каже, че единственият начин да поживеят още е да престанат да пушат, мнозина продължават да го правят. Как да наречете това по друг начин освен глупост? Разбира се, най-простото нещо, което може да направите, е да съдите компанията, която произвежда цигарите, защото техният продукт ви е причинил рак. Това умно ли е? Те не са ви причинили нищо. Вие доброволно сте харчили парите си, пъхали сте цигарите в устата и сте ги палили. Не сте го направили веднъж, а хиляди и хиляди пъти. Трябва да сте искали да хванете рак. Тютюневата компания е отпечатала предупреждението на етикета, който ви съобщава, че ще хванете рак, ако пушите цигарите им. Но вие въпреки това сте ги купували и сте пушили. А после хленчите, какво ви бил причинил някой друг. Поемете отговорност за своя избор. Живейте с него или умрете с него, защото изборът е бил ваш.
Доказателство за глупост № 3
Ако изпиете твърде много алкохол, не може да карате кола. Вашата преценка не е добра, а реакциите ви са забавени. Всичко това е доказано. Ако някога сте пили твърде много, знаете, че това е истина. Въпреки това хората продължават да сядат зад волана на колите си и да карат. Понякога убиват себе си. За съжаление обикновено убиват други хора. Знаели са, че способностите им са занижени, когато са потегляли, но са го направили въпреки всичко. И отново, бихте ли нарекли това интелигентно поведение? Разбрахте ли какво искам да кажа? Хората са глупави. Човекът е единственото създание на нашата планета, което всеки ден прави неща, за които знае, че ще причинят собственото му унищожение.
Хората знаят, че се самоубиват с начина си на хранене, пиене, пушене и с поведението си, но въпреки това го правят. Как бихте нарекли това? Аз го наричам глупост. Хората знаят, че убиват собствената си планета, мястото, където живеят, но въпреки това го вършат. Познавате ли друго създание, което да прави подобно нещо? Никое друго същество съзнателно и смеейки се, не разрушава своята околна среда. Ние не преставаме да правим неща, за които знаем, че се погрешни, които не са добри за нас емоционално, духовно, финансово, физически и психологически. Това е чиста глупост.
„Само две неща са безкрайни: Вселената и човешката глупост, като за Вселената не съм толкова сигурен. „ Алберт Айнщайн
„Добре де, Лари, ти никога ли не си постъпвал глупаво?“ Мисля си, че всеки от нас от време на време има пристъп на оглупяване, правим неща, за които знаем, че не са добри за нас. Напълно съзнавам, че понякога върша неща, които не са добри за мен. Въпреки това избирам да ги върша. Това е глупаво, обаче не върша тези неща за сметка на своето здраве, успех, благоденствие и най-вече на семейството ми. Не правя нищо за сметка на изброените неща. Те са по-важни за мен от всичко останало. Твърдя, че съзнателното правене на неща отново и отново за сметка на вашето здраве, благоденствие, семейство или успех е много глупаво. Престанете да бъдете глупави във всички области и особено, когато става дума за здравето.
*този текст е написан спонтанно и специално за участието ми във фестивала „Свободата да бъдеш“, който се проведе на 8 април 2017 и е вдъхновен и провокиран от нещата, които ми се случиха през последните 4 седмици.
Едно от най-важните неща в говорене пред хора е честността, доверието и желанието за споделяне и промяна. Днес съм тук, защото ме поканихте. А аз приех, защото в последните няколко години едно от най-смелите и смислени неща, които правя е да споделям. И не просто да разказвам моята история, а разказвайки я да давам сила на тези, които я поискат и осъзнават, че имат нужда от това и заедно правим първата крачка. Но когато приех изобщо не подозирах какво ще се случи междувременно и че дори самото ми участие ще бъде под въпрос… Но нека не избързвам.
Тук съм и щом съм тук ще бъда откровена и истинска. Защото моят принцип е не просто да говоря. В това отношение не съм професионалист. Аз говоря тогава, когато имам да кажа нещо и когато съм убедена, че има смисъл. Днес ще ви разкажа как измерих скоростта на моя живот през последните 4 седмици.
Живеем в много объркани времена. И интересни. Губим се или се крием в черупките си и балоните си на комфорт, които съзнателно градим, за да оцелеем. Но истината е, че това не ни помага да оцелеем, нито пък да живеем смислено. Това ни ограничава. Това ни прави страхливи. Прави ни безчувствени. Прави ни болни. Аз не искам да бъда такава. Не искам и да съм обградена от такива хора. И чисто егоистично погледнато правя го заради себе си. Но пък разбрах, че този здравословен егоизъм помага не само на мен. Защото има поне две същества, които се чувстват спокойни и щастливи от тази ми промяна – прекрасните ми дъщери. И в това съм абсолютно убедена. Покрай тях има поне още 5-6 човека, които също се чувстват така. И тези 5-6 човека също се променят. И така до безкрай.
Темата е Животът. И скоростта, с която минаваме през него. Всъщност всеки ден темата е животът. Събуждаш се сутрин и това е ново начало. Слънцето си тръгва вечер, идва тъмнината и покоя. Раждаш се и умираш. Това е животът. И скоростта не се измерва с времето, в което си съществувал на този свят. Скоростта се измерва с други неща…
Великият Айнщайн стига до заключението, че нормалният ни опит в живота като колело на хамстер е илюзия. Въртим все по-бързо и по-бързо, опитвайки се да стигнем някъде. А междувременно под повърхността времето е отделно, друго измерение, където миналото, настоящето и бъдещето се сливат и се превръщат в дълбоко време. И няма къде да стигнем. Алберт Айнщайн нарекъл това състояние “просто да бъдеш”. И той е споделил, че когато го преживява изпитва свещена благост. Да излизаш от колелото и да влизаш в това състояние не е трудно и със сигурност е нещо, което ти дава големи дози благост.
Случвало ли ви се е да четете дебела книга, която е толкова интересна, че я прочитате на един дъх? И то толкова бързо, че след това съжалявате, че е свършила, че и по-лошо – не можете да си спомните много от детайлите в нея. А случвало ли ви се е да искате да промените дизайна на тази книга? Да направите друга корица? Да смените шрифта? Да го направите по-четим и по-голям, за да минавате спокойно през страниците? А да добавите илюстрации или пък да си представяте, че историята, която четете се случва с вас или пък да видите филм с тази история с любимите си актьори? А да подчертавате в книгата? Със сигурност – да. Аз самата правя това с повечето книги. Сещам се за много книги, с които съм правила това. Но сега ще ви разкажа за моята книга. Не, не съм написала книга. И сигурно няма да го направя. Но знам как изглежда книгата на моя живот.
Сега си представете, че в ръцете ви е вашата книга. Книгата на вашия живот. Как си я представяте? Дебели, тънки корици, бяла хартия, цветна… Какъв е шрифта? Какъв е обемът й? Как изглежда корицата?
Аз съм графичен дизайнер. Правила съм и ще правя много книги. И всяка книга изисква уникален подход. И за да направя добра корица, моето правило е да прочета текста. Но тук става въпрос за готов текст. За история, която е плод на нечие въображение, или проучване, или споделяне на опит. Много често трябва да се съобразя с идеята на автора или издателите, без това да покрива моите представи и критерии. Да не говорим, че много често трябва да се работи бързо. Че сроковете са, както обичаме да казваме, “за вчера”…
Но за моята книга нещата стоят по много по-различен начин.
Аз не знам целия текст. И няма как. Да не говорим, че имам, ако условно разделя книгата си на глави обозначаващи времеви периоди в живота ми, имам такива, които мога да опиша само с няколко изречения. И много празни пространства… Но не са празни пространства на нищоправене или самовглъбяване. Не, това са празните пространства на препускането. На правенето на неща, които не помня. Минавала съм с такава скорост, която ми е размазвала всичко – хора, случки, природа, погледи, отношения… По същият начин по-който се размазва всичко, когато се движиш в кола с много висока скорост. А когато караш кола с такава скорост единственото, което усещаш, то даже не го и виждаш, а само го усещаш е, че трябва да си концентриран и да не поглеждаш встрани, за да оцелееш… Споделям това от собствен опит. Както живеех, така и шофирах. Карала съм с 280км/ч. Надбягвала съм се с други като мен. Съвършенно непознати хора по магистралите. Сама в колата и зад волана. Даже нямаш време да погледнеш километража, толкова бързо се случва всичко. Но да се движиш с такава скорост е безотговорно. Не само към себе си, но и към другите. Защото, ако се размажеш на магистралата много често ще си причина за смърт на още хора… Но тази глава от моята книга, този участък от моя път се нарича “Живот на скорост” и тази тема би била подходяща за форум, който се нарича “Свободата да избереш да се убиеш”. И буквално, и метафорично. Защото начини има много. И всички те, до един са свързани с висока скорост. Така е в живота. Е, сигурно няма да умре никой в буквалния смисъл на думата, но със сигурност ще има пренебрегване, липса на внимание, недостатъчно време, изпускане на моменти, погледи, усещания… Болести. Много болести…
Но този форум, който ни е събрал днес се нарича “Свободата да бъдеш” и моят опит показва, че да Бъдеш не означава да забравиш кой си, къде си, какво искаш… Да Бъдеш означава да си осъзнат. Да Бъдеш тук и сега. Просто да бъдеш. Благодаря, Айнщайн! Благодаря и на Буда, на Гуруджи Гоенка, защото те пък в последните три години ме посветиха в гениалната медитативна практика Випасана, която 5000 години преди Айнщайн е показала истината за трите думи: Просто Да Бъдеш!
Всяка една книга на живота, както и да се казва, на който и да е, започва с първа глава, която се нарича Раждане. Родила съм се преди 49 години. И тогава е започнало писането на тази глава. Но към нея ще добавя неща, които осъзнах по-късно. И не само. В моята книга ще има още глави, които ще се казват Раждане. Или ново начало.
Навярно малко от вас са присъствали на раждане и са наблюдавали целия процес от А до Я. Аз го направих. Защото макар и да съм родила две деца и да съм участвала като главен герой в този процес, исках да го наблюдавам просто като мълчалив свидетел. Преди години помолих сестра ми, която беше на път да роди втория си син да ме допусне до този човешки акт. Благодаря й, че ми разреши.
Да, раждането е болка. Знам го от опит. Но, ако се борим срещу болката ще си причиним още болка и ще попречим на процеса. Снимах по време на това раждане. И в момента, в който малкото човече тръгна да се появява, ръцете ми трепереха и едвам удържах тежкия фотоапарат. Моментът е изключителен. И тези секунди са част от дълбокото време. Истинска магия. Усещането, че си там, че си ти, че присъстваш с цялата си същност. А големият урок, който ни дава този акт е, че можем се открием, дори когато е болезнено. В самото раждане има един момент, в който спираш да се съпротивляваш, отваряш се и се оставяш на мощната вълна, която довършва процеса…
Раждаме се с открити души. Уникални и крехки като снежинки. Неповторими. Всички. Без изключения. Но после порастваме и започваме да се покриваме – за да се впишем в нормите на семейството, в правилата на общността, в каноните на религиите. Покриваме се пласт по пласт. За да се скрием. За да не ни наранят. Крием емоции. Крием автентичност. С отговорности към всичко останало, но не и към нас. И живеем години, години, подтискайки всичко това. Чувстваме се неудобно в кожата си, оправдавайки нечии очаквания, забравайки кои сме… И това ни разболява. Това разболя и мен.
Да, така се случва. Така се случва в живота. Когато ти се случват трудни и болезнени неща отново се съпротивляваш. Затваряш се. Но, ако останеш отворен, някак много по-лесно се решават ситуациите. Затова, когато в живота ми стана много трудно и болезнено, аз избрах да се отворя. Да бъда любопитна. Да сляза от колелото. Да попитам болката защо е дошла. Защото тя винаги ни носи нещо. Нещо, което иска да се роди.
Така започва животът и така започва промяната, новото начало… Така започва и осъзнаването за скоростта, с която минаваш през живота си.
“Скоростта на живота” е формулировка на тема, която ми хрумна спонтанно в мига, в който получих поканата да участвам днес. Буквално секунди след като Самуила ме попита как да отправи моето участие. И от онзи момент до сега не съм спряла да мисля върху този феномен, върху това абстрактно и неразбираемо понятие за време, за скорост, за живот. Но което, макар и да не го разбираме ни е погълнало изцяло.
И точно в мига, в който дадох заглавие на темата, историята, която е в тази глава на книгата на моят живот, която сега ще ви разкажа, започна щуро и безкомпромисно да ми показва неща, които ще споделя с вас. Отново ще се отворя за болката. За да излезе. Ще я попитам защо идва. А вие ще бъдете свидетели на това.
***
Заглавието беше измислено на 6ти март. На този ден бях в болница с майка ми, която живееше последните си часове на този свят. Беше и измислена след като бях с нея последните две седмици преди 6ти март. Виждах какво се случва. Осъзнавах случващото се. 6ти март беше нейният рожден ден. Тя навърши 71 години. Почти без да го осъзнае. Основната й грижа в този момент беше свързана с няколко неща – да се примири унижението, което хората изпитват в тези моменти, когато са безпомощни и когато не могат да направят нищо сами; да се опитва да диша и да издиша; и не на последно място да комуникира видимо с хората, които я очакваха… Да, тя комуникираше с другия свят.
На 7ми март вечерта тя пое последната си глътка въздух и отлетя. Видях цялата страшност на този момент и за моя радост, осъзнах, че не е страшен. Този момент е магичен. Ще ви разкажа, с риск да ви стане драматично, за тези няколко минути. Защото тези няколко минути ме потопиха в дълбокото време. Те бяха толкова силно наситени с живот, че преобърнаха представите ми за време, скорост.
След като направихме, заедно с две санитарки, обичайните неща, за да приготвим майка ми за нощта, отидох да подсетя сестрата да не забрави да й даде средството за по-спокоен сън, се върнах до леглото й. Хванах ръката й и й прошепнах в ухото: “Лека нощ! Нека сега да поспим, а утре продължаваме!” В този момент тя ме стисна за ръката толкова силно, колкото би ме стиснала, ако видеше, че тръгвам да падам от нещо високо. Или пък тя започваше да пада от високо. Или пък защото отлиташе… Да, точно това се случваше. Отвори очите си толкова широко, все едно искаше да възприеме за този кратък миг картината на целия свят, който я обгражда и да я запечата завинаги в съзнанието си. Пое много дълбоко и звучно въздух, все едно вдъхна целия космос. За части от секундата останахме така. Влязохме заедно в дълбокото време. Осъзнах важността на този момент. Осъзнах себе си в този момент. Осъзнах края на живота. Почувствах смъртта.
Единственото, което й казах беше: “Обичам те! Моля те, прегърни татко от мен!”… След това, въздухът, частицата космос, който беше вдъхнала излезе и заедно с него видях с очите си как този дъх пое душата й, пое всичко, което беше тя и го разтвори в пространството. Държах ръката й и наблюдавах как тялото се сви. Да, сви се. Тя физически и видимо загуби себе си. Остана тялото. Осъзнах преходността му. Оставих ръката, която все още ме стискаше силно. Това, което остана на леглото беше нещо, което не ме изплаши. Това вече не беше моята майка. Дъхът и духът на тази жена отлетяха пред очите ми. Не изпитвах нищо към това, което остана. През мен мина силна вълна. Тя физически накара тялото ми да настръхне. И отвън и отвътре. Вълната тръгна от пръстите на краката ми и излезе със страшна скорост през върха на главата ми. Отново мощната вълна. Веднага след това в мен настъпи най-голямото спокойствие, което съм изпитвала.
Дръпнах се настрани. Дойдоха медиците. Включиха й машина за електрокардиограма. Сърцето продължаваше да работи. Утихна много бавно. Стоях и гледах.
Излязох от стаята.
Излязох от сградата. Върнах се в хотела, в който бях отседнала и зачаках…
Телефонът ми звънна.
Това, което ви спестих в началото на разказа си за тази вечер е, че два часа преди това да се случи с майка ми, ми се обадиха, за да ми кажат, че най-добрият ми приятел, човекът, който винаги е бил до мен, и в хубави, и лоши моменти, в последните 30 години от живота ми, човекът, който ми беше повече от брат е получил сериозна сърдечна криза и в момента го оперират, за да се опитат да го спасят.
Отговорих на обаждането.
Отсреща хлипаше жена му, която ми съобщи, че го няма вече… И неговият дъх беше се разтворил в космоса.
Затворих очи и заплаках. Много ярко си представих майка ми, която го хваща за ръка и заедно отлитат. Заедно, в дълбокото време.
Всичко това се случи за някакви си 2-3 часа. Загубих жената, която ме роди и отгледа, с която живях първите си съзнателни 20 години и човека, който ми беше най-истински приятел, с който бях следващите 30… Загубих човека, с който построихме къща за майка ми, в която тя живя последните си 4 години и й даде душата си.
Защо ви разказвам всичко това? Защото се отварям и оставям болката да излезе.
Защото искам да ви обърна внимание на другото най-важното нещо в този живот. Смъртта. И защото само нещо, което не се е родило, то не е стигнало до смъртта.
Защото, ако не се страхуваме от нея бихме живели много по-добре. Защото, ако наистина спрем да се страхуваме, че ще загубим някой или нещо, бихме били много по-свободни и по-щастливи. Защото за смъртта се мисли, докато си жив. За да не живеем въпреки смъртта, а заради нея.
Сещам се за един диалог от Махабхарата, великият санскритски епос: „Кое е най-чудното нещо на света?“ А отговорът е: „Най-чудното нещо на света е, че навсякъде около нас може да умират хора, а ние не осъзнаваме, че може да се случи на нас.“
Както и да живеем, бързо или бавно стигаме до този момент. Без значение кои сме, какви сме, колко сме успели… Най-важното за този момент е да си готов да отлетиш изпълнен с любов и удовлетворение.
Никой не знае кога ще се случи това. Ако за майка ми беше процес, за който тя се подготвяше още от момента, в който си отиде баща ми и тя просто не можа да продължи без него, за моят приятел беше внезапно. За смъртта на майка ми бях подготвена. За неговата – почти не. Казвам почти, защото малко по-късно осъзнах, че подаръкът, урокът, който получих от последните секунди на майка ми, от дълбокото време ми помогнаха да осъзная Внезапната смърт. Да я приема. И да, да се подготвя за нея. И не само. Неговата внезапна смърт всъщност сега спасява живота ми…
Освен всичко това се случиха и още неща – седмица по-късно малкият ми племенник, заедно с негов приятел станаха жертва на похищение и обир… Много близка приятелка, също бе стопирана от болест, за която никой нищо не можеше да й каже дълго време. И тя в момента не се движи. Буквално… На друга и съобщиха, че й остават само два месеца живот…
Това, което се случваше с мен беше нереално и в същото време самата реалност. И всичко това само за няколко дни. Приемам реалността. Опитвам се. На моменти трудно, но приемам, правя нужните избори и решения и продължавам. И от цялото си сърце благодаря на Випасана за това, на което ме учи. Защото Випасана не е просто една медитативна техника, тя е онова нещо, което наистина ми показва и ме учи да приемам реалността такава, каквато е. Учи ме да наблюдавам. Да осъзнавам.
Две седмици след 7ми март, отидох на профилактичен кардиологичен преглед. Буквално ден-два след като се простихме и с двамата започнах да усещам, че нещо се случва със сърцето ми. Родена съм с леко увреждане на сърцето и точно в този момент, то, разбито от мъка, започна да ми дава странни сигнали. Случилото се със сърцето на моят приятел беше основната причина да усетя моето. Да го чуя.
Само 15 минути след началото на прегледа бях приета по спешност в кардиологичната болница. Една седмица по-късно категорично се установи, че клапата на аортата работи само на 30%, а самата аорта също е с проблем. “Трябва да се действа без отлагане” – така ми каза професорът, с който се срещнах точно преди 5 дни.
Днес е 8ми април. Изминал е само един месец от момента, в който приех да участвам на този форум и да говоря за живота. А, да и за скоростта му.
След два дни гръдната ми кост ще бъде разполовена, сърцето и белите ми дробове ще бъдат спрени и няколко часа ще бъда на машина сърце – бял дроб… Ще вляза отново в дълбокото време. Хирурзите ще направят нужното. Не се съмнявам в успеха на тази сложна интервенция. Но няма да скрия от вас, че всичко това ме накара да мисля за смъртта отново. И то не на някой друг. За моята. За радост го правя без страх.
И благодарност… Защото това, което се случи, сега спасява моя живот. Защото моят прекрасен приятел си отиде точно от това, което в момента при мен, за щастие навреме, се диагностицира като проблем.
И в този момент искам да му кажа отново: “Клетвата работи, приятелю!”
Знаете песента „Клетва“ на Щурците: “Кълна се, попадне ли в беда един от нас да му подам ръка и в лош за мене час…”
… да, това беше нашата песен и нашата клетва. 30 години. И погледнато отстрани цената е висока. А погледнато от моето вътре – цената много висока. А благодарността ми огромна и вечна.
Сигурна съм, че на 11 април ще бъде отворена още една глава в моята книга, с която ще отбележа ново Раждане. Ще започна нов живот.
Обаче всяка една книга на живота, както и да се казва, на който и да е, завършва с глава, която се нарича „Смърт“. Моята е проектирана и визуализирана вече. Защото знам, че от тук нататък, когато и да се случи ще си отида спокойна, удовлетворена и със сърце изпълнено с любов. Без ритуали, без погребения, без напълно излишна суета. Просто това, което съм аз, ще се слее с миналото, настоящето и бъдещето. Ще вляза завинаги в дълбокото време. Където всъщност сега, когато сънувам или медитирам, намирам всички тези любими мои хора, които вече не присъстват физически около мен. Намирам ги, за да се погледнем отново, за да си кажем нещо, за да ми помогнат да продължа напред.
Има и една глава в моята книга, която се нарича Хималаи. Много неща усетих там. Много хора учители срещнах. Сблъсках се с истински екстремни предизвикателства, които ме отвеждаха на ръба. Научих се да вярвам в себе си. Научих се да си помагам сама. Научих се да мога сама.
Виждали ли сте мандала? Това е картинно изображение на живота. От санскрит думата се превежда с думите “същина + съдържа”. Също се превежда и като “кръг, обиколка”. Когато видях мандала за първи път, на повече от 4500 метра надморска височина, в един от най-красивите будистки манастири буквално дъхът ми спря. Тя беше огромна. Създавана без почивка от монасите на манастира в продължение на денонощия. Беше голяма, красива, шарена и много крехка. Създадена от цветен пясък. Какъвто е и животът. Но, когато видях, как за части от секундата те наклониха мандалата и оставиха шарените форми да се слеят една в друга и как вятърът пое цветният прашец и го отнесе със себе си, не просто ми секна дъхът… Сърцето ми все едно спря. А те го направиха с усмивка и радостни възгласи. Според мен няма по-добра визуализация за крехкостта и преходността на живота. И колкото по-рано осъзнаем тези му измерения, толкова по-свободни ще бъдем.
Моята мандала стои в съзнанието ми непрекъснато. И колкото повече се концентрирам в нея, толкова по-ясно виждам цветовете. Усещам крехкостта. Осъзнавам ефимерността й. Добавям нови цветове и форми. Старая се. Но никога не забравям, че един ден тя ще се наклони и всичко ще изтлее в огъня, ще се разпилее по вятъра, ще се разтвори във водата, ще се слее със земята.
Сетих се през тези дни, когато си мислех за това, което искам да ви кажа и за още уроци, които ми дадоха Хималаите и будизмът, с който се сблъсках на тази голяма земя. Сетих се, защото тези уроци ми помагаха във всеки един момент от тези 4 седмици.
Сетих се за момента, в който на повече от 5000 метра височина осъзнах, че това е предела на моите възможности. Сетих се, че повечето решения, които взимах тогава там в екстремните хималайски моменти, бяха решения, които бях взела предварително. Защото това бяха решения, които спасяваха мен и в същото време спасяваха и хората около мен, защото там винаги има реална опасност да паднеш и да станеш бреме за другите. И в много голяма степен това се решава от изборите, които правиш. Така е и в живота. Непрекъснато сме изправени пред екстремни ситуации. И често те са свързани със страхове. И почти винаги страховете ни водят до паника, която парализира мислите и действията ни. И това е големият ми хималайски урок – да взимам решенията предварително. Това се практикува и в психотерапията. Там в състояние на отпускане и воден от терапевт, можеш да визуализираш проблемите, да си измислиш решения, които може дори да са абсолютно неприложими в реалността, но ако направиш това, повярвайте ми, когато дойде моментът за решение и избор, няма да има нито паника, нито парализиране на мисълта и ще има само желание за отговорно взимане на решения.
Хималаите ме научиха и на това да разбера къде съм, да осъзная мащабите на вселената, да намеря 5те елемента в себе си, да се сливам с това, което ме обгръща, да повярвам в себе си – във възможностите си, в преценките си, да имам по-добра самооценка. Да се обичам и да обичам…
Това беше скоростта на този един месец. Аз не просто намалих, аз спрях. Спрях пред смъртта, спрях пред несправедливостта, спрях, за да си припомня уроците, спрях заради сърцето си, спрях и заради новото ми раждане.
Всеки би спрял. Нали сте виждали, как каквото и да ти се случва, колкото работа и задачи да имаш, дойде ли раждане или смърт близо, хората спират. Събират се. Прегръщат се. Говорят си мили неща. Благодарят. И няма случай, в който това да не се случва.
Всяко раждане и всяка смърт ни потапят в дълбокото време. А това могат да правят и изгревите, и залезите, защото те са най-простата и най-истинската метафора на раждането и смъртта. Можем да го правим всеки ден. В ритъм. В цикъл. С благодарност и усещане за свещенна благост.
Представете си, че живеем в свят, в който всички хора се събуждат рано сутрин, застават срещу огненото кълбо, спират за малко и посрещат слънцето. Няколко минути в тишината на тази магия… Наслаждават се на тези мигове светлина и благодарят за новото начало. И правят същото и вечер – изпращат слънцето и благодарят за това, което им се е случило днес. Ето това е животът и скоростта му се измерва с осъзнаването. На всеки един миг. И мига на началото. И този, който според мен е най-великия – на края. Скоростта на живота се измерва най-точно с изгревите и залезите.
И защото днес може да си свидетел на последния си изгрев.
И защото това може да е последната пролет в живота ти.
Да осъзнаеш, че можеш съзнателно да преживееш не повече от 60-80 пролети…
Да видиш не повече от 60-80 пъти цъфнали кестенови дървета.
Прелестта на кестеновите дървета е една от темите, която винаги ни вълнуваше и заедно споделяхме с моят приятел. Всяка пролет. Оказа се, че миналата пролет е била последната за него… Но ние заедно осъзнавахме детайлите. Наслаждавахме се на красотата. Неговите пролети с цъфтящи кестени се оказаха точно 49…
Така се измерва скоростта. С пролетите, с красотата, с любовта.
Всичко останало е просто един илюзорен график.
Помислете навреме за вашите книги – за корицата, за страниците, за големината на буквите, за илюстрациите… И понеже първа глава е вече написана, помислете много силно, отговорно и без страх за последната. Сега. И също не забравяйте, че винаги може да прибавяте още глави, по всяко време, които да се наричат “Раждане”.
“Свободата да бъдеш” започва с това “просто да бъдеш”.
А Свободата идва като страничен ефект.
Благодаря на всички, които организират този форум вече години наред за това, че ме поканихте отново и за това, че от този форум преди две години започна нещо много смислено за мен, за хората, които се включиха и ме подкрепиха и за тези, на които помагаме с дейността на фондация МС – Мога Сам и за това, че тази година, пак от този миг, на този форум, започва нещо, още по-голямо…
Новото Раждане в моя живот. На по-добрата част.
Да, моят живот си е мой, но поради факта, че всички ние сме като скачени съдове, ако аз съм добре и вие ще сте добре. А ако вие сте добре, аз ще съм още по-добре.
Благодаря ви за доверието и за търпението. Благодаря ви за това, че поискахте да бъдете отворени и да ми помогнете да продължа напред. Вие днес бяхте моят лек.
***
Знаете ли, будистите казват, че най-големият проблем на човека е, че си мисли, че има време. Не, нямаме време. И точно заради това намалете скоростта. Слезте от колелото. Оглеждайте се. Отразявайте знаците. Вземете си уроците. Осъзнавайте ги, колкото и болезнени да са понякога. Останете отворени. Останете любопитни. Не се плашете от смъртта, само защото някой ви е казал, че е страшна. Не, не е страшна. Тя е последната част от вашата книга на живота. Тя е реална картина. И можем да продължим само, ако я приемем. Защото губейки време да се страхуваме от нея ще пропуснем много интересни и важни неща, които са между двете точки. Точките на раждането и смъртта.
Обичам да си събирам камъчета. Имам килограми. От всякъде. Днес искам да ви подаря по едно малко камъче. Носете го в джоба си. Нека ви подсеща да спирате. Нека ви подсеща за малките неща. Нека ви подсеща за дълбокото време, на което всъщност принадлежи това камъче. Защото него го е имало и преди вас. Има го сега, когато е в ръцете ви. И ще го има и след вас.
Преди пет години стипендиантът на TED Джен Бреа се разболява от миалгичен енцефаломиелит, по-известен като Синдром на хроничната умора. Това е инвалидизиращо заболяване, което сериозно нарушава нормалната дейност и в лошите дни прави дори шумоленето на чаршафите непоносимо. В този дълбоко искрен разговор, Бреа описва препятствията, с които се сблъсква в търсенето на лечение за своето заболяване, чийто истински причини и физически ефекти не разбираме напълно, както и мисията й да документира чрез филм живота на пациентите, които медицината се бори да лекува.
Дойде време за поредната визита на д-р Прашант в България.
На 23, 24, 25, 26 февруари в София / хотелски комплекс Царско село
И на 1 и 2 март във Варна / предстои да се уточни адрес
Разговорите по време на консултациите се извършват на английски език. Ако не можете сами, бихте могли да си осигурите придружител, който да ви помага при превода. Фондация МС – Мога Сам ще осигури доброволци-преводачи за тези, които не владеят езика и не могат да си осигурят придружител.
Добре е да си носите всички епикризи и изследвания също преведени на английски език.
Записвания можете да правите от днес на телефон: 0889 224004 Мирослава Владимирова
Пиша това писмо, за да напиша една добра история и по този начин да вдъхна кураж на всички нуждаещи се!
Казвам се Таня Маринова на 29 години от Пловдив. Аз може би не съм типичен и случай на МС и дори не съм сигурна, че имам тази диагноза. Преди повече от пет години (почти шест всъщност вече) след намаление на зрението на едното око и схващане на ръката при навеждане на глава бях пратена на невролог, кайто назначи ЯМР. Въпрки че откритата плака беше само една се подложих на пункция, която също не беше убедителна на 100% (като цяло този за тези 6 годиин този единствен по-сериозен пристъп лично по мое мнение беше продиктуван от целия посттравматичен стрес от научаването за мое генетично заболяване още от раждане, което ми беше пречинил в последствие и най – страшната диагноза на този свят – злокачествен тумор, когато бях на 16 години и всички ужаси, които преживях, свързани с нея, но това е лична трагедия и дълга история, от която смятам научих урока си и слава на Бога е зад гърба ми (не ми се навлиза в подробности за щедрото участие на некомпетентни лекари и тяхното забавяне и невъзможността да хванат проблема навреме и съответно да предотвратят всичко товаа, което ми се случи). Съжалявам, че навлизам в подробности и отнемам от времето Ви, но просто целта ми е за пореден път да докажа и на Вас и на всички хора в организацията до каква огромна степен е свързана МС и психиката – първата година и половина и аз се чувствах доста отпаднало и имах чество ужасни парализиращи болки в кръста, които ме държаха по цяла нощ и мисля, че именно тези кризи бяха продиктувани от спирането на активния спорт (НЕ МОГА ДА ВИНЯ И СЕБЕ СИ – както бяхте написали когато чуеш такава страш диагноза няма как шокът и страхът да не започват да командват действията и постъпките ни). След разрешаване на проблем, който тормозеше психиката ми, аз почнах да спортувям постепенно и тези кризи са вече забравени. Към днешна дата – играя тенис, разбивам уредите от натоварване във фитнеса , бягам по пет или десет километра поне 2 пъте седмично , също работя доста стресираща работа – програмист съм.
Искам да благодаря, че попаднх на вашия сайт и там прочетох за книгата на Свен Бьотхер, която направи нещо много ценно за мен – всичко останало в мен като страх от диагнозата МС да изчезне в мен и да се уверя , че избрания от мен път е правилния . Наистина благодаря! Също знам, че има много хора, които за съжаление са засегнати от сериозните форми на МС и тъй като също като Вас съм се борила цял живот сама и не знам значението на думата ‘лесно’, имала съм изключително труден период в живота си и знам какво е да нямаш достатъчно финанси и да можеш да си позволяваш само нискокачествена храна знам какво е да си без рбота и да зависиш от някой друг! Човек като мен, който е минал не през един , а пред двата най страшне ада на този свят, наистина знае стойността на думата оценяване и знае колко важна е помощтта. Затова искамв да помогна с каквото мога на вашата организация, макар и от Пловдив и нямаща възможността да идва редовно на сбирки.
Ще се радвам да поддържам връзка с човек като Вас, да намеря приятели във вашата организация, и тъй като още уча за храненето и смятам , че ще е така цял живот – ще се радвам да обменяме ценни съвети и опит !
