Коя е Биляна Савова

bib_02

Биляна Савова – основател на фондация „МС – Мога Сам“, арт директор на списание EVA и собственик и креативен директор на PLAN2B Creative Studio

„Диагнозата МС ми беше поставена преди 9 г. Имала съм симптоми доста преди това, но изобщо не съм предполагала какво се случва с мен. Първо дните, в които се чувствах много уморена започнаха да стават все повече. Имах постоянни изтръпвания на долните крайници, болезнени крампи, загуба на зрение на лявото око. Мислех, че се случва при всички, че организмът ми е отслабнал и просто трябва да се стегна. Изследвайки и други неща в тялото си, които даваха отклонения стигнах до ЯМР на главата. Не беше добър резултатът. Чух присъдата МС веднага. Не знаех какво е точно и както всички се зарових в безкрайния и услужлив на всякакви информации интернет, за да науча повече. Беше много объркващо. На моменти даже плашещо. Едновремено с това 40 дни ме подложиха на какви ли не изследвания и накрая се затвърди диагнозата – Множествена скелроза. Според лекарите заболяването прогресираше и трябваше да взема решение какво ще правя от тук нататък и то по-бързо.  Тук е мястото да благодаря за пореден път на моят невролог доц. Юлия Петрова от Медицинска академия, която в дълъг и откровен разговор ми каза всичко, което можеше да ми каже. Отговори честно на всички въпроси, които задавах. Но най-важното, което ми каза и което аз смятам за най-ценно и важно е финалното й изречение: „Тялото е твое и ти решаваш какво да правиш.“

Четох много. Разбрах, че при различните хора нещата се случват различно. Затова реших, че аз сама ще вземам решенията си и сама ще нося отговорност за здравословното си състояние. Започнах бавно да се променям отвътре и да променям средата около себе си. Започнах да изхвърлям всичко по пътя си в буквалния и преносния смисъл. Започнах да чистя „килера“ вътре в мен, започнах да подреждам живота си. Това беше най-доброто, което можех да направя за себе си в онзи момент и то без да се бавя и сега смятам, че точно тези ми действия спасиха живота ми. Сега се опитвам да дам този съвет на всички, които ме питат. Започнете от там. Изхвърляйте и подреждайте! И съм благодарна, че се появи тази диагноза, защото наистина промених живота си за по-добро. Тя беше като як камбанен звън, който ме събуди.

Сега, 9 г. по-късно се чувствам прекрасно.
Имам две деца. Разделих се със съпруга си след 18 г. брак. Напуснах го 6 месеца след диагнозата. Казах си, че е дошло моето време – да правя каквото аз искам и каквото усещам, че е добро за мен, а не това, което другите очакват. Преподредих приоритетите си и разбрах, че няма нищо по-важно нещо от това да съм здрав и щастлив човек! И само така можех да бъда и пълноценна майка за децата си!

И след децата, които са моето семейство, много важна част от моят път са и колегите ми от списание EVA, с които работя от 18 г. Известно време не смеех да им разкажа какво се случва с мен. Мислех си, че ще започнат да ме съжаляват, че ще променят отношението си към мен. Но един ден осъзнах, че не мога да продължа по този начин. Те виждаха и усещаха, че нещо се случва. Имаше дни, в които ме връхлиташе внезапна болка. Започваше от краката и постепенно завладяваше цялото тяло. Случваше ли се това, знаех, че имам не повече от 20-30 мин. да се прибера вкъщи и да си легна. Разказах им. И, разбира се, не се случи това, от което се опасявах. Тяхното разбиране и подкрепа, които получавах във всеки един момент през цялото това време са много важна част от това, което постигнах.

При мен МС-а се появи на фона на още няколко диагнози – аденом на надбъбречна жлеза, тиреодит на хашимото, сериозна дискова херния на врата. Сега от позицията, в която съм и от гледната точка и опита, който натрупах смятам, че бремеността и раждането на втората ми дъщеря преди 14 г. вероятно отключи повечето проблеми, включително и МС. Не съм била в добро здраве и преди тази бременост, но изобщо не съм си давала сметка какво се случва с мен. Децата ми са родени с 12 години разлика, като в този период имам преживени 4 спонтанни аборта, които изобщо не са били случайни. Те са били знак, че нещо не е както трябва с тялото и здравето ми. И даже сега смятам, че са се случвали и защото не съм била готова и не съм била достатъчно здрава, за да износя и родя. Защото по този начин някой ми е давал време, за да се събудя. Време да разбера. Не се е получавало. И когато на 35 забременях за пореден път и сърцето ми се свиваше от онзи страх и паника „дали този път ще се получи“, си казах – „сега или никога повече“. Легнах у дома, за да не ме вземат в болница и така 8 месеца. И беше тежко. И се хранех ужасно. И не спях добре. Работех обаче, за да не „изпадна от борда“. Започнах да вдигам кръвно. Започнах да напълнявам, да задържам течности. Да се подувам. Но отдавах всичко на възрастта, на това, че „едно е да родиш на 23, съвсем друго на 35.“ Да, това може и да има значение, но по-важно е в какво здравословно състояние си, когато започва да се случва всичко това с една жена – и зачеването, и износването, и раждането. Сега знам – за да станеш майка, трябва да си здрава жена във всички аспекти. И не просто здрава. Трябва да знаеш как да пазиш себе си и здравето си и да можеш предадеш това и на децата си.

Преди 12 г. се качих на 5500 м височина в Хималаите. Да. След като родих и след като вече имах регистрирани здравословни проблеми, но които донякъде успешно бях решила с помощта на д-р Емилова и нейното гладолечение. Много исках да го направя това изкачване и тогава изобщо нямах идея защо толкова го искам. Но точно там аз научих най-важният урок в живота си, който е в основата на всичките ми избори, които напаравих само няколко години по-късно. И той е – в екстремни ситуации човек трябва да разчита най-вече на себе си. Разбира се, там имахме и водачи, и носачи, които са готови на всичко, за да помогнат, също както и хората, приятелите около всеки един от нас в житейските ни сюжети. Там, в Хималаите, разбрах много ясно, че стигнеш ли до ситуация, която касае здравето и живота ти, сам трябва да прецениш докъде да стигнеш, кога да спреш, къде е границата на твоите възможности, какво да направиш, за да запазиш силите си, да се съхраниш и да не увиснеш на врата на друг. И също колко е важна предварителната подготовка. Но не физическата, а тази, която касае знания и психика. Да, в живота е същото. Едни се борят, учат, решават, поемат отговорност сами за себе си, а други – искат останалите да правят всичко вместо тях. И това е само въпрос на избор. И знанията помагат на изборите, макар че много често, и досега моите първоначални избори са абсолютно интуитивни. В което няма нищо лошо, защото смятам, че интуицията ми до голяма степен се води от инстинкта ми за съхранение. Но съм готова и приемам всякакви резултати от изборите, които правя, независимо дали са добри или „лоши“.

Така, първоначално интуитивно, за моето лечение аз избрах да използвам Аюрведа. Повярвах в тези древни практики за детоксикация и лечение на тялото. Четири години подред ходех до Индия два пъти в годината в аюрведични клиника, за да правя по един месец тяхната програма за детоксикация, наречена Панчакарма. И през цялото това време, въпреки моментите на слабост, въпреки кризите, които получавах, въпреки самотата и плашещите ме срещи със самата мен, никога нито за миг не съм си помислила, че това, което правя не работи и че не ми помага. Водеше ме интуицията, инстинкта за съхранение и това, че започнах да разбирам тялото си. Да разчитам знаците, които то ми дава. Включих към всичко това знание и йога. Започнах да се опитвам и да медитирам. Бавно и методично подобренията идваха.

След тези четири години на детокс и придобиване на знания за самата мен, намерих моят истински лекар и учител – д-р Прашант и неговата клиника в Керала – Аюшпрана. Това е едиствената аюрведична клиника, която аз знам и в която се занимават изключително и специално само с хора с МС и други неврологични заболявания. И въпреки опита, който вече имах, първият месец от престоя ми там беше най-трудният изобщо в цялата ми аюрведична терапия, която съм имала в Индия. Там, всъщност се сблъсках с най-големият си страх – да приема моята диагноза и да живея на едно място с други хора с МС, повечето от които вече имаха много и различни по тежест физически дефицити. Не исках да ги виждам, не исках да говоря с никой. Стоях изолирана в стаята си първите седмици. И бях на ръба да си тръгна. Но, благодарение на търпението на д-р Прашант и на целият му екип, благодарение и на една много прекрасна моя приятелка, които бяха до мен, издърпяха ме и ме подкрепиха, постепенно започнах да се успокоявам. Започнах да се вглеждам в хората около мен и да разбирам и да приемам всичко, което ми се случваше. И точно тези хора, които тогава бяха там и техните разкази за тях самите, за диагнозата и за опита, който вече бяха натрупали ми дадоха най-ценния лек. Те споделиха с мен и знания, и вяра, и дух. Вяра и в тях самите, и в мен. И независимо от моментното си, на пръв поглед тежко физическо състояние, те бяха изпълнени с удовлетворение и благодарност, която ме порази и зарази. Така започна всичко… Започнах да споделям…

още за преживяванията ми в Индия и опита, който натрупах

Интервю с д-р Прашант, създател на Аюшпрана

предаването На Кафе с д-р Прашант / 28.01.2016

Три годишния ми цикъл в Аюшпрана завърши. Чувствам се добре и по някакъв начин се чувствам победител. Но не смятам, че всичко е приключило. Продължавам да вървя напред, спазвам всички неща, които доказано работят за мое добро и знам как да съм здрава.

Дълъг път извървях и намирам себе си променена. Кризите ми стават все по-редки. Не, не са редки! Те просто изчезнаха. А съм имала през годините такива, които бяха страшни и стряскащи: падала съм в банята, защото единият ми крак отказва тотално, преживявала съм много пъти над 48 часови агонизиращи цялото тяло болки, губила съм зрение… Но се научих. Научих се да не се плаша и да се справям сама докато съм в криза. За мен те са очистващи. Приемам, че тялото ми се лекува чрез тях. С годините забелязах как пристъпите ставаха все по-слаби, все-рядко се случваха и отминаваха по-лесно. Всеки симптом, всяка криза, всяка болест е знак. И ако усетиш и без да се бавиш разчетеш знака и направиш това, което е добро за теб, със сигурност няма да се стигне до ситуации на паника и безпомощност. Защото страхът, за който говоря, всъщност е градивен и той спасява, но само, ако не му се позволи да се превърне в паника. Защто паниката е тази, която убива.

Приемам тази диагноза и не искам да я наричам болест и страдание. Нито за себе си, нито за някой друг. Защото избрах да не боледувам. И защото всеки сам избира дали да страда. Избрах да знам. Да мисля и да мога сама. Избрах да живея.“

интервюта

http://12mag.net/people/bilyana-bianka-beloslava/

http://www.capital.bg/light/tema/2015/04/03/2504333_mantra_za_jivot/

http://www.viewsofia.com/article/29252/Tova–koeto-znam-s–-Biliana-Savova

http://www.interview.to/%D0%B1%D0%B3/%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D0%B2/2017/july/%D0%B1%D0%B8%D0%BB%D1%8F%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2%D0%B0/

 

Advertisements