Писмо #11 / Разбрах, повярвах и приех фактa, че не мога и не трябва да се срамувам от положението си

Online Thank You
A thank you card sitting on a computer keyboard, online thank you

Това е един стряскащ и същевременно с това – любим мой спомен! Историята на едно събуждане… ”мило” при това…
Казвам се Моника, почти на 26 години съм. Поставиха ми диагноза множествена склероза през септември, 2014г.., бях едва на 21г., невъзможно беше да осъзная случващото се, камо ли да го приема. За Бога, бях “дете”, пък някакви хора с бели престилки ме убеждаваха, че до 2 години ще бъда в инвалидна количка. Ехо, аз имах съвсем други планове…Толкова бяха настоятелни, че превърнаха думата “инвалидна количка” в най-големия ми кошмар! Радвам се, че не знам имената на въпросните медици, ще ги нарека просто уж лекари, уж доктори. А най-уж коментарът/препоръка/съвет, който много бързо ме накара да разбера, че МС е крайно непознато както за мен, така и тях, понятие беше от един такъв уж доктор, който не веднъж ми повтори, че евентуална бременност би ме лишила от симптомите на МС. Затова да побързам.. Та,мисля, че правилно използвам нашумялото “уж”…
Не съществуват думи, с които мога да опиша как се чувствах през първите няколко месеца и с колко много “оптимизъм” и “позитивна” нагласа приемах съвети и препоръки, основно от семейството си. Срамувах се други хора да знаят, да ме определят с етикет “болна” и все си измислях, намирах елегантно и смешно оправдание защо говоря бавно, защо залитам, защо ръката ми трепери. Ок, все нелепи ситуации…
Стана 2015г. МСът изглежда се чувстваше добре в моето тяло и симптомите почти неусетно прогресираха. Единственото, което представляваше някакъв интерес за мен в този период беше информацията в Интернет, наивно си мислех, че решението на загадката е там. Убедена бях! Едно име срещах постоянно – Биляна Савова, по нищо не личеше да има МС. Очевидно беше, че уж докторите категорично са си уж… Независимо един от друг, няколко мои приятели настояваха да осъществя контакт с нея…Стана така, че в един слънчев ден получих билет за семинар с името “Свободата да бъдеш”. Ще говоря без конкретни дати и т.н., в програмата имаше много лекции от различни хора, много теми и т.н., но аз отивах с ясна и конкретна цел – да видя Биляна на живо, истинска ли беше? Така усмихната на всички снимки, така обнадеждаваща, а с МС… Нищо повече не знаех за нея, отивах на семинара, за да се запознаем…
Семинарът беше в София, по това време аз учех във Варна. Ама какво от това? Пътувах с нощния влак, пристигнах в София, открих въпросното място, получих програмата със залите, лекторите и лекциите. Нямах търпение, не можех да стоя на едно място, така имах нужда да я видя, да я чуя, просто да си разменим по една истинска усмивка, трябваше да видя с очите си, че е реална. От доста години имаше МС и изглеждаше прекрасно. Исках да разбера повече.
Време беше! Смело и щастливо отивах към залата, спокойно седнах на първия ред в средата, за да я видя отблизо и започнах да броя минуте, секундите… Вратата на залата внимателно се отваряше и тя влезе – ИЗНЕНАДА! Беше в инвалидна количка заедно с придружител…
Кошмарът ми оживя! Най-големият ми страх се случи.. Разплаках се. Не съм сигурна защо. Дали защото помислих, че много наивно бях повярвала на някаква “фалшива” информация в Интернет, или защото веднага си представих себе си, седнала в такова нещо. Биляна Савова говореше нещо, аз изобщо не я чувах. Отказах да я слушам до момента, в който тя бързо се изправи и остави количката далеко от себе. Всичко беше наред, количката бе част от кампанията “Ден на колела”, имаща за цел да провокира осъзнаване за живота на хората, които ежедневно се придвижват така. В рамките на конкретната кампания популярни личности биваха предизвиквани да прекарат един ден на колела. Така например, следващият участник в приключението бе актрисата Теодора Духовникова.
След края на лекцията всички бързо излязоха от залата. Може би бързаха за следваща лекция в друга зала, мислех си аз. Да, ама не! Бързаха, за да говорят с Биляна, която вече беше в коридора. Желаещите да говорят с нея бяха доста, аз умишлено исках да бъда последна в опашката, знаех само, че ще се представя, ама какво ли щях да я питам… Търпеливо изчаках реда си и се изправих срещу нея. Мълчание… Разменихме си и по една искрена усмивка, при което тя каза: “Аа,, сега се усмихваш, а по време на цялата лекция от очите ти капеха сълзи. Опитвах се да не те гледам, но ти стоеше пред мен…Защо плака толкова?”. За пръв път аз спокойно и без да се притеснявам говорих за здравословното си състояние. С почти непознат човек… И като тръгна една приказка…
Това ми трябваше, от това имах нужда. Събудих се! Разбрах, повярвах и приех факта, че не мога и не трябва да се срамувам от положението си. От какво се срамувах? От себе си. И защо? Тогава дори нямаше от какво да се притеснявам, просто говорът ми беше по-бавничък. Днес е различно, но днес съм будна! Това направи МС за мен – това беше едно “мило” събуждане.

И както алармата на будилника всяка сутрин – едва ли съществува подходящ момент, в който да прекъсне сладкия ти сън. Вярвам, че само трябва да поискаш и твоят будител ще те намери!

Отваряй си очите и съзнанието, повярвай и ще бъдеш събуден! Аз бях!
monika.n.georgieva@gmail.com

Advertisements

Просто да бъдеш / Скоростта на живота / видео

featured

Това видео е заснето на 8 април. Един месец след като загубих двама от най-скъпите ми хора и 2 дни преди сърдечната операция, която ми предстоеше. От тогава са минали малко повече от три месеца…

Броя тези дни и месеци не за друго, а защото пак установявам, че скоростта на живота не се измерва с време и с разстояние. Измерва се с нещата, които мислим, правим и които пълнят краткото ни присъствие в този свят. Измерва се със смисъла на действията ни. Измерва се със събуждането ни сутрин, изпълнени с желание да продължим и със заспиването ни вечер  – удовлетворени и благодарни от изминалия ден. Клиширано звучи, знам. Особено когато ни е трудно. Когато не върви. Когато има болка и безпомощност. Но знам също, пак от опит, че винаги може да се намери онази, дори и на пръв поглед малка причина, която да те накара да погледнеш на света от друг ъгъл. Да поискаш да видиш слънцето. Да поискаш да направиш нещо добро. Да бъдеш полезен за себе си. И за другите. Да, не просто го знам. Аз вярвам, че всеки може да го направи.

Видеото е любителски запис от моето участие на фестивала „Свободата да бъдеш“ април, 2017 и е разделено в две части. 

 

Просто да бъдеш

  *този текст е написан спонтанно и специално за участието ми във фестивала „Свободата да бъдеш“, който се проведе на 8 април 2017 и е вдъхновен и провокиран от нещата, които ми се случиха през последните 4 седмици. Едно от най-важните неща в говорене пред хора е честността, доверието и желанието за споделяне и промяна. Днес… Продължете с четенето на Просто да бъдеш