Архив за етикет: мога сам

Мога Сам и Зная Как / програма за 29 юли

Единственият начин да се справим с който и да е здравословен проблем, е да се задълбочим в изучаване и осъзнаване на неговата природа, да разберем механизма, по който нашето цялостно същество се е превърнало в плодородна почва за него. Пътищата за познание са много – изучаване на анатомията и физиологията на проблема, откриване на болестотворните мисловни и поведенчески модели, които блокират свободната ни воля да бъдем силни, здрави и отговорни към себе си, ритмична и постоянна практическа работа върху проблема. Важен задвижващ механизъм по този път е доверието, на първо място в собствените сили и на второ – към помощниците по пътя. Кои са те? Кои са методите и специалистите, които биха могли да събудят и укрепят мощните самооздравителни механизми, заложени във всеки от нас от самата природа? Как помагат йога, аюрведа, хомеопатията, арт терапиите, семейните констелации, психотерапията, правилното хранене, медитацията? Заповядайте и задайте всички свързани с това въпроси, които ви вълнуват като търсещи и съзнателни личности.

Програма
10:00 – Откриване от Биляна Савова

10:30 – Представяне на книгата на проф. Джордж Джелинек
“Преодоляване на Множествената Склероза”, ИК Кибеа – Представяне от Андрей Аврамов – член на Фондация “МС-Мога Сам”, с диагноза множествена склероза, основен инициатор книгата на проф. Джелинек да бъде преведена на български.
Много Специално Меню е проект на МС – Мога Сам, вдъхновен от изследванията на проф. Джелинек и д-р Суонк. В деня на събитието ще можете да научите повече за МСМ, както и да опитате от храната.

11:00 – 12:30 – Въпроси и отговори

12:30 – 13:30 – Обедна почивка

13:30 – “Причини за болестите – задълбочено изследване на Аюрведа” – Беседа с д-р Прашант Рагаван, клиника Аюшпрана

14:30 – 15:00 – Въпроси и отговори

15:00 – 16:00 – “Как и защо помага Юмейко терапията и Йога практиката и за това кои иглотерапевти, хомеопати и други терапевти, терапии, книги и специалисти би ви препоръчала тя” – Разговор с Калина Радичева, съосновател на Фондация “МС – Мога Сам” и терапевт с дългогодишен опит в работата с пациенти с МС

ВХОДЪТ ЗА СЪБИТИЕТО Е НАПЪЛНО БЕЗПЛАТЕН, НО СЕ ИЗИСКВА РЕГИСТРАЦИЯ!
Понеже местата са ограничени, моля да се регистрирате предварително. Информация за регистрацията ще намерите в горната част на събитието в графа Ticket Information. В деня на събитието носете своя билет – или на мобилен телефон или разпечатан.

Днес. Утре. И след утре

wheelchair-logo

Има дни, в които се отбелязват разни неща. И днес бил такъв ден.

През 1992 година ООН обявява 3 декември за Международен ден на хората с увреждания. България все още не е подписала и не се е присъединила към конвенцията за Правата на хората с увреждания.

Мисля, че това нямаше да е важно, ако подкрепата към тези хора в България беше адекватна. Но нея я няма. И даже да се вкопчим в тази конвенция, пак няма да се променим. Защото няма да има промяна, докато тя не дойде отвътре. На всеки един от нас.

Наследство или безхаберие? Дълги години тези хора са били скривани, за да не са част от “развитото социалистическо общество”.

Сега пак ги няма, защото не искаме да ги виждаме. Защото демократичното общество отхвърля невалидните. Не искаме да натоварват ежедневието ни и да ни стряскат. Защото колкото и да напредваме технологично, си оставаме необразовани и суеверни по отношение на много аспекти от уж модерния си живот. Защото не знаем как да ги погледнем. Не знаем как да подадем ръка. Не знаем как да направим така, че и те да могат да станат част от това общество. Не знаем как да направим улицата удобна за тях. Как да сложим табелата така, че от тяхната гледна точка да може да бъде прочетена. Не знаем как да направим рампа. Не знаем как да … Много неща не знаем. Хубавото на тази ситуация е, че можем да се научим. От тях.

Защото Те са тук.

И това може да стане много лесно – ако мислим за тях, първо за тях, когато започнем да създаваме каквото и да било – дреха, спектакъл, концерт, къща, улица – и ние ще живеем по-добре.

Да се сещаме за някои неща само, когато е ден на нещото е много глупаво. Не можеш да прощаваш само на Сирни Заговезни. Не можеш да се сещаш за близките си, които вече не са в този свят, само на Задушница. Не можеш да мислиш за рака или някоя друга диагноза, само в конкретният ден. Или за майката, за бащата, за жената, за детето… А да правиш добро само по Коледа или Великден?

Всеки ден е важен. Всеки ден е Велик Ден. И не е нужно някой да ни го казва. Това започва от нас.

Помислете за Тези хора днес.

И утре. И след утре. Защото тях ги има. И са нашият урок. И докато не вземем този изпит няма да помръднем и на крачка от блатото, в което ще затънем. Заедно.

Не искам да звуча песимистично или назидателно. Искам да звуча реалистично.

И това е реалността.

Ден на Колела / май-юни 2015

 

 

Много Специално Меню и вашата подкрепа

 

casper-original

Това е Каспър. В сайта www.patientslikeme.com той споделя своя опит свързан с прилагането на ОМС системата на д-р Джелинек, който е автор на книгата Overcoming Multiple Sclerosis: The Evidence-based 7 step recovery program“, която скоро ще излезе на български език с любезното съдействие на ИК „Кибеа“. В интервюто, Каспър споделя всичко – какъв е бил, как се е разболял, как е започнал да се променя, как се чуства сега. И както се вижда от снимката и както казва самия той: „Сега се усмихвам. Преди няколко години бях уплашен и объркан за това, което ми се случва … бавно, но стабилно загубвах на способността и независимостта си. Загубих надежда и се озовах в едно тъмно място. Сега, с OMS, мога да се радвам на живота, да бъда оптимист и очаквам с нетърпение бъдещето. Аз правя приятелите и семейството си щастливи. Хората често ми казват, че са вдъхновени от моята позитивност.“ Аз само ще добавя: Да, Каспър. И мен ме правиш щастлива. (за да разгледате пълният профил на Каспър, както и да направите връзка с него е нужно да се регистрирате в сайта)

Вече една година фондация МС – Мога Сам, заедно с подкрепата и работата на екипа на Фитмийл работят по проекта МСМ – Много Специално Меню, което достига до хора с МС. Това меню е създадено на базата на изследванията на д-р Суoнк – същите, върху които е развита програмата на д-р Джелинек. Някои от тях вече имат сериозни подобрения и са щастливи, че могат да следват този режим. Скоро, също като Каспър, и хората от нашата програма ще споделят с вас техния опит.

Сега обаче имаме нужда от помощ. Имаме нужда от вашите дарения, за да можем да продължим да съфинансираме храната на нашите абонати – за да не спира процеса и за да се радваме заедно на добрите резултати.

Можете да подкрепите работата ни за хората, живеещи с диагноза Множествена склероза и проекта МСМ – Много Специално Меню на фондация МС – Мога Сам

като дарите средства:

УниКредитБулбанк (BGN)

IBAN: BG21UNCR70001522310611

BIC: UNCRBGSF
Титуляр: МС-МОГА САМ

 

Още материали по темата:

Лекуване на МС с диета: Факт или Измама?

John A. McDougall, M.D.Д-р Джон А. Макдугъл / John A. McDougall, M.D.

Повечето здравни сециалисти отхвърлят идеята, че множествената склероза, дегеративно заболяване на нервната система, може да бъде свързано с начина на хранене. За тях е нелепо едно толкова загадъчно заболяване да се влияе от нещо толкова просто. Медицината не търси отговори в кухнята, а очаква лек за МС да дойде от някое хай-тек проучване, което ще открие виновник – вирус може би, или бъг в имунната система.

Все пак когато попитам лекари и диетолози има ли твърди доказателства, че храненето няма никаква връза с причината или лечението на МС, те редовно се оказват с празни ръце. Все още очаквам изследването, което доказва, че диетата няма да помогне на пациенти с МС. Всъщност всички съществуващи научни доказателства сочат, че хранителният режим е най-полезният подход.

Множествената склероза е най-често срещаното дегенеративно възпалително неврологично заболяване в САЩ, поразяващо хора между 15 и 55 години. Характеризира се с множество лезии – поразени зони върху нервните клетки в мозъка и/или гръбначния мозък. Праженията са заменени с твърда съеинителна тъкан, която спира функциите на нервните клетки. Близо 500 000 американци с МС страдат от повтарящи се присъпи на нервната система, които ги ограбват от множество функции и сетива. Един пристъп може да отнеме зрението на пациента, друг може да доведе до загуба на контрол над пикочния мехур; няколко месеца по-късно ръка или крак може вече да нямат сила. След 10 години с диагнозата 50% от хората с МС са с тежки увреждания, приковани към легло, инвалидна количка или по-лошо.

Множествената склероза е често срещана в САЩ, Канада и Северна Европа, но рядко в Африка и Азия. Когато хората мигрират от страна с ниска честота на случаите с МС (което неминуемо променя начина, по който живеят и се хранят), рискът от “получаване” на диагнозата нараства. Много проучвания са изследвали околната среда като фактор за появата на заболяване сред групи от населението. Основният фактов се оказва най-силният контакт, който имаме с околната среда – храната.

Въпреки че генерално по-богатите страни имат по-висок процент на МС случаи, има едно изключение – Япония. Въпреки че японците живеят в модерна, индустриална държава със стрес, замърсяване и тютюнопушене, характерни за други индустриализирани страни, тяхната диета, базирана на ориз наподобява повече хранителните навици на по-бедните страни, в които МС е по-рядко срещан. Японският случай е солидно доказателсто, че не други “модерни” напасти, ами режим, базиран на животинските продукти, може да поставя основите за МС.

Има теория, която предполага, че даването на краве мляко на кърмачета поставя основа за проблеми с нервната система по-късно в живота. Краве млякото има само една пета линолова киселина (съществена мастна киселина) в сравнение с човешката кърма. Линоловата киселина изгражда градивните елементи на нервната тъкан. Може би децата, отгледани с режим, богат на животински мазнини, имат дефицит на линолова киселина (както повечето деца в нашето общество) и са по-поддатливи на проблеми с нервната система. Анализи на мозъчната тъкан са показали, че хора с МС имат по-високо съдържание на наситени мазнини в мозъка от хора без поставена диагноза.

Какво предизвиква МС е неизвестно, но се подозират вируси, алергични реакции, нарушено кръвоснабдяване към мозъка. Много вероятно е заболяването да е свързано с кръвообръщението в мозъка и гръбначния стълб, защото лезиите са центрирани в нервните клетки, близки до кръвоносни съдове.

Теория гласи, че МС се дължи на недостатъчно кръвоснабдяване до чувствителни зони в мозъка. Диетичните мазнини могат да имат такъв ефект – те проникват в кръвния поток и обгръщат кръвните клетки, в резултат на което клеткитре се слепват една за друга и образуват бучки, които забавят притока на кръв към жиненоважни тъкани. Кръвта не образува съсиреци (като при инсулт), но в много кръвоносни съдове слепването на клетки е толкова масивно, че потока на кръвта спира, притока на кислород чрез кръвта също. Тъкани, лишени от кръв и кислород за дълъг период от време умират. Може ли нещо толкова просто да е фактор за МС?

Като пример нека погледнем здравословното състояние на хора с лишена от мазнини диета. По време на Втората Световна Война в западна Европа храната е оскъда и стресът е висок. Хората не могат да си позволят да ядат месо и затова го заменят със зеленчуци и зърнени продукти, които преди това са давали на техните крави, пилета и прасета. Резултатът е рязко намаляване на приема на животински продукти и мазнини в хранителния режим. Докторите наблюдават, че пациенти с МС имат 2 – до 2 и половина по-малко хоспитализации по време на войната.

Д-р Рой Суонк*, бивш ръководител на неврологичния департамент на университета в Орегон, наблюдава, че пациенти с МС са изпитали подобрение при наложен хранителен режим с нисък прием на мазнини. През 1950 г. Суонк започва да третира собствените си пациенти с такъв режим. Той получава отлични резултати и през следващите 35 години лекува своите пациенти по този начин. По всеки медицински стандарт неговите резултати са впечетляващи: състоянието на пациентите се подобрява с до 95%. Пациенти, при които заболяването е диагностицирано рано и са имали малко пристъпи са показвали по-добри резултати. Но дори и дългогодишни МС пациенти са изпитали забавяне в прогреса на заболяването. Първоначално Суонк е ограничавал най-вече наситените мазнини, но с течение на времето осъзнал и опасностите, които всички мазнини носят. Неговата диета за МС днес е около 20% мазнини от калории.

Резултатите от проучването на Суонк не са оспорени от друго проучване, но въпреки това лекарите не препоръчват на своите пациенти вегетариански режим, ограничаващ мазнините и игнорират или отхвърлят работата на Суонк, защото смятат, че диетата е трудна за спазване. Когато попитах Суонк защо изследването му е до голяма степен игнорирано от изследователите на МС, той ми каза: “Джон, аз съм малък човек в малк лаборатория в университет. Техните среддства за научноизследователска дейност не са платили за това, как би могло да е важно?”

Три важни открития от изследването на Суонк:

  1. Колкото по-рано след диагностициране с МС пациентът започне диета с ниско съдържание на мазнини, толкова по-голям е шансът за липса на влошаване и смърт в следствие на болеста.
  2. Пациенти, които ограничат приема на наситени мазнини под 20 на ден не показват очакваното развитие на болеста. (Днес хората консумират над 100 г наситени мазнини на ден.)
  3. Сред пациентите, които са приемали 17 или по-малко грама наситени мазнини на ден, нивото на смъртността за 35-годишния период на проучването е 31% – близко до нормалното. Смъртността е била 21% за пациентите, които са започнали да спазват този хранителен режим до 3 години след поставяне на диагнозата. От друга страна при пациентите, които са консумирали над 25 г наситени мазнини на ден, е отчетена смъртност до 79% за периода на изследването – почти половината от тези смъртни случаи са директно причинени от МС.

Разликата от 8 грама наситени мазнини на ден (която утроява статистиката на смъртността при МС) може да значи:

  • Около 28 гр свински колбас – 10 гр нас.м.
  • 1 средно голям хамбургер – 14 гр нас.м.
  • около 90 гр пържола – 14 гр нас.м.
  • около 28гр сирене чедър – 9 гр нас.м.
  • 2 чаени лъжички масло – 8 гр нас.м.
  • 1 чаша пълносмаслено мляко – 8 гр. нас.м.

Изводите са ясни. За да се овладее МС, хранителният режим трябва да съдържа възможно най-малко наситени мазнини – приблизително 6% от общите калории. Това е нискомаслена вегетарианска диета, съдържаща плодове и зеленчуци – вкусна храна, съдържаща само 5 до 10% мазнини общо. Ако не ядете яйца, млечни продукти, тропически масла като палмовото и кокосовото, вие почти не ядете никакви наситени мазнини.

Освен с овладяването на МС, нискомаслена вегетарианска диета помага намаляване на теглото при затлъстяване, облекчава запек и намалява разходите за храна с до 40%. Всъщност такава диета е в препоръчваните и от други здравни организации (включително Американското Онкологично Дужество, Американската Сърдечно-съдова Асоциация и др. ), които призовават американците да ядат по-малко мазнини, месо и млечни продукти, и да добавят повече пълнозърнести храни, плодове и зеленчуци.

Аз лекувам моите пациенти с МС с вегетарианска диета без добавени мляко, яйца или млечни продукти. Храните са подобни – овесени ядки, зърнени храни, гофрети или палачинки за закуска; супа и вегетариански сандвич на обяд; спагети, бобен боритос или готвени зеленчуци за вечеря.

Изключително съм доволен от резултатите не само защото прогресът на заболяването при повечето ми пациенти е спрял, а и защото цялостното им здравословно състояние несъмнено се подобри. И всеки знае, че страдащите от МС имат нужда от всякакъв вид помощ, която могат да получат.

 

източник

*Д-р Рой Суонк напусна този свят на 16 Ноември, 2008. Въпреки това, работата му продължава да докосва живота на хиляди МС пациенти, които са намерили надежда чрез неговата диета.

още по темата:

МСМ / Много Специално Меню – следва спазването не хранителна диета, силно повлияна от хранителната диета на д-р Суонк, създадена през 1949 г., а основната й цел е ограничаване приемът на наситени мазнини до 20 гр. /ден. Менюто НЕ съдържа наситени мазнини (продукти от животински произход, палмово и кокосово масло), млечни продукти и яйца (с изключение на белтъци). В менюто два пъти седмично има включена риба и морски дарове, но те могат да бъдат заменени с веган ястие. Менюто НЕ съдържа пържени или преработени храни, оцветители, овкусители и подобрители на вкуса. Менюто е пълноценно и разнообразно през всеки ден от месеца. Ястията са съчетание от естествени вусове и различни по националност кухни. Менюто може да бъде персонализирано, по препоръка на лекар, при наличие на алергии към дадени продукти или при нужда от корекция в грамажите на ястията. Менюто можете да разгледате и да поръчате на този линк. За тези, които имат финансови затруднения и не могат да покриват месечният си абонамент, фондация МС – Мога Сам предлага съфинансиране на менюто, както и пълна подкрепа. Пишете тук. Разкажете за себе си и вашата диагноза. Заявете желание да започнете да се храните с МСМ. Оставете телефон за контакт.

фондация МС – Мога Сам

видео д-р Суонк

2 видео д-р Суонк

Отвъд диагнозите

1372181234_scar-2

Текстът, който ще публикувам може би вече сте чели. А може би – не. Това няма значение, защото аз самата някои неща ги чета дори по-повече от няколко пъти, докато усетя, че искам да започна да действам. Да, действие. Защото това не е моята конфронтация или несъгласие с нещо, което се е случило в интернет пространството. Това е моето действие, провокирано от Предизвикателството с черно-белите снимки… И в този смисъл пак ще кажа – всичко се случва за добро. Наистина всичко. Просто трябва да видим знаците, да си вземем уроците и да продължим напред. А опитът, който придобиваме оцелявайки в различни ситуации, трябва да бъде градивен. Той не трябва да ни идентифицира като оцелели, а трябва да ни надгради като личности, като професионалисти, като Човеци. И да споделиш опита не е просто акт на показност. Да споделяш опит е много интимен акт – истински, разтърсващ и ужасно лечебен. За самите споделящи даже повече. Да кажеш: „Аз имам Рак.“, „Аз имам Множествена склероза.“, „Аз имам ….“ не е лесно, но повярвайте помага. Много. Първо на този, който споделя. И после на този, който все още не може да го направи.

КАКВО ЩЕ НАПРАВЯ УТРЕ, АКО ТОВА СЕ СЛУЧИ НА МЕН?

Ракът на гърдата (и не само този вид рак, и не само тази диагноза) не е просто една розова или какъвто там се повелява цвят панделка, не е поход с розови обувки на токчета, не е маратон, който завършва с пускане на розови балони, не е фанелки с надписи “за борба с рака”, не е билборд рекламна кампания с известни хора, не е публикуване на черно-бели снимки на красиви жени…
Да кажеш, че си съпричастен не е изобщо достатъчно и не помага на никой. Да кажеш, че си съпричастен означава да извършиш смислени действия в посока, която ще помогне да се разреши проблем, човешки казус, случка – лична или на някой друг. И няма нищо смислено в изброените по-горе актове на съпричастност, освен ако те не провокират истински действия, решения, промени.
Смислено е, когато се учим от нещата, които ни се случват на нас или на хората около нас. Когато не крием глави в пясъка и не чукаме притеснено “на дърво”, шепнейки тихо “да не чуе дявола” или “да не дава Господ”.
Смислено е когато живеем така, че да не се довеждаме до миг, в който медицината ни съобщава някоя “страшна” диагноза.
Смислено е когато учим децата си на това да разбират телата си, да се хранят добре, да правят неща, които ги правят щастливи, да бъдат добри…
Но за да ги научим тях, трябва първо да научим себе си.
Или да се учим заедно.
Как?
Като погледнем реалността в очите. Когато спрем да се страхуваме. Когато приемем случващото се с нас не като наказание или лош късмет, а като закономерно последствие от всичко, което сме позволили и позволяваме да се случва на душите и телата ни. И изходите са два – или се хващаш в ръце, анализираш живота си и започваш действия в посока промяна, или се оставяш на хода на случката, проблема, диагнозата и на това някой друг да решава вместо теб как да продължиш.

Възхищавам се и благодаря на всички, които въпреки това, което са преживели не се страхуват. Които са приели себе си и това, което им се случва и без страх са готови да го споделят с другите. Които отиват отвъд възможното или по-скоро отвъд това, което ни е насадено за нормално възможно. Защото те са нашият урок. Това, което ни се случва днес е урок. Ракът е урок. Всяка една диагноза е урок. И знак.

Сега, дами, застанете пред някоя от тези снимки и си представете, че това може и да е вашето тяло. Мъжете също.
Готови ли сте? Не. Никой не е готов. И никой не е застрахован.
Мисля, че за да има смисъл това, което се върти днес в мрежата е добре не да публикувате прекрасна черно-бяла фотография извадена от архива, а точно там, в собствените си архиви, вътре във вас, да погледнете дали няма някое семенце страх, което бавно, но сигурно покълва; някой скрит “скелет”, който е готов да скочи и да ви стисне за гушата; сортирани надлежно преглътнати обиди и недадени прошки, поети вини… От там започнете. Вадете, анализирайте и се освобождавайте.

Ракът на гърдата не е Розова панделка, която да сложите на ревера си. Погледнете пак снимките. Те са част от провокативният фотографски проект “The SCAR Project” на фотографът David Jay. И този проект излиза извън рамката на диагнозата. Той ни учи. Учи ни да бъдем истински. И в болката, и в красотата, и в радостта, и в тъгата. Да бъдем съпричастни. И предизвикани.
Повече за проекта на
www.thescarproject.org

Вземете днес урока си по приемане на реалността.
Такава каквато е. Тук и сега.
И после си изградете стратегия: “Какво ще направя, ако утре това се случи с мен?”
Предварително взетите решения винаги помагат.

Не се оставяйте да бъдете предизвикани. Бъдете вие предизвикателство.
Така аз приемам предизвикателството

 

Снимките, които ме разтърсиха още преди много време са един много интимен акт на споделяне на всички жени, които са дали съгласието си да застанат пред обектива. И затова аз ги споделих с вас.

За тези, които са стигнали до тук в четенето ще разкажа още нещо. За да не се чустват съвсем прецакани, че са отделили отново време да ми четат мнението. Та историята, която искам да споделя с вас е следната: Преди, може би повече от 10 години, списание EVA и аз като негов арт директор бяхме ангажирани да направим фотосесия, подкрепяща поредната кампания за Рака на гърдата. Тогава аз предложих един проект, който трябваше да бъде заснет с известни българки, които пред голите си, снимани до кръста тела, държат снимка, точно там пред гърдите, която е извадена от архивите, на белези, липсващи или деформирани гърди – една истинска и реална част от телата на жени, претърпели тази радикална и тежка телесна и душевна интервенция. Идеята ми беше да внушим на хората, на жените, че това наистина е реалността. Че това се случва. Че трябва да мислиш предварително. Че трябва да погледнеш най-големия си страх в очите, ако искаш ти да си победителя накрая. Както и да е. Не се осъществи идеята. Не бяха готови хората. Даже получих заплаха за съд, ако осъществя тази идея. Доводите и обвиненията бяха: „Не съм разбирала как се чустват тези жени, колко време им трябвало изобщо да се осмелят да се погледнат в огледалото, какви страшни трявми съм щяла да им нанеса…“ Не го направих. Не защото се притесних от заплахата за съд, а защото се опитах да вляза в обувките на жените, които вече бяха в схватка с тази диагноза.

Мина време. След около 2-3 години диагностицираха мен с Множествена склероза. Започна моята битка. И тогава разбрах, че най-трудното е да приемеш себе си такъв, какъвто си и да продължиш. А моментът, в който приех себе си напълно беше точно, когато вече не остана човек, който да не знае за моята диагноза и малките успехи и прозрения, до които бях стигнала. Започнах да споделям. Без лъжи. Без задни помисли. Без да скривам нищо. И тогава започна моето истинско лечение. А защо го направих ли? Защото, както и тогава, когато исках да покажем на жените истинското лице на рака на гърдата, аз вярвам, че за да започнеш да действаш трябва нещо да те „удари“ отзад. Трябва да се събудиш поглеждайки без страх най-големия си страх. 

Ето, за това публикувах тези снимки, за това преди 10 години исках да осъществя онзи проект, затова преди година и половина седнах в инвалидна количка и предизвиках още хора да го направят. Заради най-големия си враг – страхът. Този страх, който разболява. А сигурно знаете, че да спиш с враг не води до нищо добро. Така, че застанете пред огледалото и се харесайте. Ако вие наистина харесвате себе си, няма как и другите да не ви харесват. И спете спокойно. Страхът не харесва хора, които го гледат в очите. Бяга, изчезва, стопява се. И му се усмихвайте. 

Бъдете усмихнати!

СЕМИНАР С Д-Р ПРАШАНТ / ЮЛИ 2016 – ЧАСТ 4

В последната част от семинара ще чуете отговори на въпроси, зададени от присъстващите. На някои места звукът не е много добър, за което се извинявам.

Част IV

Семинар с д-р Прашант / юли 2016

От днес започвам последователно да публикувам видео клиповете от вторият пореден семинар с д-р Прашант, който се проведе тази година на 1 юли в комплекс Царско село, София. Благодаря на всички, които ни подкрепиха и помогнаха това да се случи отново.

I част

Да изчистим килера

MY_BODY

Преди много време бях публикувала един текст, който разказваше за килера. Но не за този, който имаме във всяка една къща, макар че най-вероятно той е точна проекция на този, за който ви говорех – за вътрешния килер. Там където трупаме, трупаме… И когато отворим вратата рискуваме всичко, което се е натрупало там с годините да ни засипе, да ни задуши.

Всеки ден се срещам или си пиша с много хора. И всички са различни. И всички обаче са еднакви по някакъв начин. Виждам като в огледало себе си, преди години. И това ми помага да говоря с тях, да ги разбирам и да се опитвам да им дам насоките, по които да тръгнат. Около мен се събират и други хора, които искат да помагат. Но за да помогнеш трябва да видиш и усетиш отсреща желание за това.

Аз изчистих и продължавам да чистя своя килер по много начини. Променям се. Медитирам. Посветих се във Випасана медитация и тази проста, но гениална техника, от една страна, ми позволи да усетя и проумея реалността, а от друга – да надникна в себе си и да извадя нещата, които съм натикала толкова дълбоко в мен, опитвайки се да ги скрия, че когато тръгват да излизат това се случва с много силна физическа болка. Но това не ме спира. Напротив. Колкото повече излизат, толкова по-лека и по-щастлива се чувствам. И това усещане ми дава сили да продължа. Но това е моят път. Моят избор за справяне с проблема.

Другият начин да започнете да чистите килера е спомощта на психотерапевт. И точно за това пиша всичко това, за да ви представя един такъв, който има желание да помага. Тя е млада жена и се казва Надя. Живее извън София, в момента е с малко дете и предлага безплатни консултации и терапии по скайп. Моля ви, ако имате желание да се свържете с нея да пишете на един от следните адреси: ms@mogasam.org или на np_toneva@abv.bg

Храната, която поемаме отвън е два вида – тази, с която храним физическото тяло и тази, която храни душата ни. Ако промените диетата, ако премахнете храните, които ви тровят започва бавна, но сигурна детоксикация. Но такава трябва да се случва и на двете нива. И само тогава има резултати и то с положителен заряд. Започнете отвътре. Потърсете причината в себе си и не губете повече време.

На тези линкове ще намерите още публикации по темата, които съм писала преди време, но за ваше удобство ще ги извадя в следващия списък:

ПЕТТЕ ОТРОВИ

КОИ СА ВЕРОЯТНИТЕ ПРОВОКИРАЩИ ПРИЧИНИ ЗА ПОЯВАТА НА МНОЖЕСТВЕНАТА СКЛЕРОЗА?

ЗАЩОТО ЗАЕДНО ТЪРСИМ РЕШЕНИЯ

ДА МИСЛИМ. ЗА СЕБЕ СИ. ПЪРВО.

БЕЗ МИЛОСТ

ВНИМАВАЙ КОГО ХРАНИШ

АКО ИСКАМЕ ЖИВОТ, НЕКА ДАВАМЕ ЖИВОТ

КАК ДА СЕ ОСВОБОДЯ ОТ СТРАДАНИЕТО

СПАСИТЕЛ-ОБВИНИТЕЛ-ЖЕРТВА

За червото с любов

Книгата „Черво с чар“ на 26-годишната Джулия неслучайно е международен бестселър. Тя насочва прожекторите към последните научни изследвания на храносмилателния тракт.

Червата, един дълго пренебрегван орган, са ключът към тялото и мозъка. Те са в основата на същността ни; eдно умно програмирано, чувствително създание, което предано и отговорно е ангажирано със здравето и емоционалния ни свят.

С хумор и фантазия Джулия Ендерс разяснява „магията” на чревната дейност и отговаря на въпроси като:
– Защо и как се появяват стомашните киселини?
– На какво се дължи непоносимостта към глутена и лактозата?
– Как затлъстяването, депресията и алергиите са свързани с нарушения баланс на чревната флора?
– Кои са „лошите” и „добрите” бактерии в храносмилателния процес?

„Черво с чар” не налага строги здравословни предписания. Достъпно и очарователно книгата предоставя знание, чрез което по-лесно да намерим пътя към хармонията между тялото и духа.

Компетентен и изумително забавен пътеводител из тайните на храносмилателната система!

chervoschar3_book

Джулия Ендерс  – „Черво с чар. Истината за един пренебрегван орган“ ИК „Колибри“

откъс от книгата:

Строеж на червото

Има неща, които се оказват разочароващи, когато ги опознаем по-добре. Шоколадовите вафли от рекламата не са изпечени с любов от домакиня в селски аутфит, а идват от фабрична сграда с неоново осветление и работа на конвейер. Училището изобщо не е толкова забавно, колкото е на първия учебен ден. В бекстейджзоната на живота всички са без грим. Много от нещата тук отдалеч изглеждат значително по-добре, отколкото отблизо.
При червото случаят не е такъв. Нашата чревна тръба отдалеч изглежда смешна. Зад устата ни един широк два сантиметра хранопровод се спуска от гърлото надолу, пропуска върха на стомаха и след това прониква отстрани в него. Дясната страна на стомаха е много по-къса от лявата – затова той се извива във формата на закривена като полумесец торбичка. Тънкото черво със своята седемметрова дължина лъкатуши ту наляво, ту надясно, без ориентация, докато накрая премине в дебелото черво. Наред с това виси едно привидно ненужно сляпо черво, което не може нищо друго, освен да се възпалява. А пък дебелото черво няма нищо друго освен издатини. Изглежда като жалка имитация на перлена огърлица. Погледната отдалеч, чревната тръба прилича на невзрачен, без всякакъв чар несиметричен маркуч.
Затова нека сега да обърнем гръб на дистанцията.

Едва ли в цялото ни тяло има орган, който изглежда толкова по-впечатляващ, колкото повече го приближаваме чрез увеличаване: колкото повече неща узнаваме за червото, толкова по-красиво става то. Нека най-напред се вгледаме по-внимателно в забележителните
места.

„Дългучестият“ хранопровод

Първото, което се набива на очи: хранопроводът не може да се прицелва. Вместо да поеме по най-прекия път и да се насочи директно към средата на горната част на стомаха, той го достига от дясната му страна. Гениален шахматен ход. Хирурзите биха го нарекли терминолатерално свързване. Действително това е малко обиколен път, но си струва. При всяка крачка, която правим, натискът в корема ни се удвоява, защото напрягаме коремните мускули. При смях или кашляне натискът се засилва – дори многократно. Тъй като коремът натиска стомаха отдолу, не би било добре, ако хранопроводът е прикачен точно в горния му край. Отместен малко встрани, той поема само част от натиска.
Така, ако след ядене се раздвижим, няма да се налага на всяка крачка да се оригваме. При силен изблик на смях именно на умния ъгъл и на неговите затварящи механизми дължим приемливата възможност най-много едно радостно „пръц“ да се присъедини към смеха – докато повръщане от смях е почти непознато явление.
Един допълнителен ефект на страничния вход е стомашнотомехурче. На всички рентгенови снимки горе в стомаха се вижда това малко въздушно мехурче. В крайна сметка въздухът се изкачва нагоре и първоначално не търси страничния изход. Затова много хора трябва първо да погълнат малко въздух, преди да могат да се оригнат. Чрез поглъщането те придвижват отвора на хранопровода по-близо до въздушното мехурче и хоп, въздухът спокойно излиза на свобода. Който иска да се оригне, лежейки, може да го направи съвсем просто, като се завърти наляво. Който през цялото време лежи с притиснат корем на дясната си страна, чисто и просто трябва да се обърне.

„Дългучестият“ вид на хранопровода също е по-симпатичен, отколкото изглежда на пръв поглед. Акo се вгледаме внимателно, ще видим, че е обточен спираловидно от мускулни влакна. Те са причината за „дългучестите“ гъвкави движения. Ако бъдат изпънати по дължина, влакната не се късат, а се разтягат спираловидно като кабел на телефонна слушалка. Хранопроводът ни е свързан чрез разтягащите се влакна с гръбначния стълб. Ако седнем съвсем изправени и вдигнем глава нагоре, ще разтегнем хранопровода по дължина. По този начин той става по-тесен и може по-добре да се затваря в горната и долната част. Значи, изправената стойка, а не изгърбването помага срещу надигащи се киселини след пищно ядене.

Закривената стомашна торбичка

Стомахът ни е разположен много по-нагоре, отколкотообикновено си мислим. Той започва малко под лявото гръдно зърно и свършва под дясната половина на гръдния кош. Всичко, което боли под тази закривена торбичка, не е стомахът.

Често се случва хората да се оплакват, че им има нещо на стомаха, а всъщност болката да идва от червата. Сърцето и белите дробове седят върху стомаха. Затова ни е трудно да поемем дълбоко въздух, след като сме яли прекалено обилно.

Едно често пропускано от личния лекар явление е синдромът на Рьомхелд. Когато в стомаха се събера прекалено много въздух, той започва да притиска отдолу сърцето и висцералните нерви. Оплакванията са различни – например виене на свят или прилошаване. При някои се стига дори дотам, че получават паник атаки или задух, други пък усещат силни болки в гръдната област като при инфаркт. Много често лекарите третират такива пациенти като прекалено страхливи симуланти, които само си въобразяват. В тези случаи от полза би бил въпросът: „Опитахте ли да се оригнете или да пръднете?“. А в дългосрочен план е препоръчително да се избягват подуващи стомаха храни, да се възстанови стомашната и чревната флора, а също така и да не се злоупотребява с алкохола. Алкохолът може да увеличи количеството на газообразуващи бактерии хилядократно. Някои бактерии използват алкохола като храна (както например се случва при развалените плодове). Така че, когато в стомашно-чревния тракт удобно са се настанили усърдни газопроизводители, нощното парти се превръща в сутрешен тромпетен концерт. А „алкохолът дезинфекцирал“. Как ли пък не!
А сега нека да разгледаме странната форма на стомаха. Едната му страна е много по-дълга от другата, така че на целия орган се налага да се извива и изкривява. Поради това във вътрешността му се образуват големи гънки, като бръчки. Може да се каже, че стомахът е Квазимодото на храносмилателните органи. Но неговият несъразмерен външен вид има по-дълбок смисъл. Когато отпием глътка вода, течността може да потече от хранопровода директно по дясната, късата страна на стомаха и да акостира на входа към тънкото черво. Храната от своя страна цопва откъм дългата страна на стомаха. Така храносмилателната торбичка разделя изключително хитро какво трябва да надроби и какво може безпрепятствено да пропусне. Стомахът ни не е просто изкривен, той има две експертни части. Едната е експерт по течностите, а другата – по твърдостите. Два стомаха в едно, така да се каже.

 

Лъкатушещото тънко черво

В нашия корем е разположено едно от три до седем метра дълго тънко черво, и то доста свободно и хлабаво, примка след примка. Когато скачаме на трамплин, то подскача заедно с нас. Когато седим в излитащ самолет, то също се притиска в посоката на облегалката. Когато танцуваме, то се поклаща бодро. Когато намръщим лице от болки в корема, то напряга своите мускули по сходен начин.
Малко хора са виждали собственото си тънко черво. И при колоноскопията в повечето случаи лекарят преглежда само дебелото черво. Който има шанса чрез малка погълната камера да измине пътя през тънкото черво, в повечето случаи е изненадан. Вместо мрачен тунел това, което вижда, е странно създание: блестящо като кадифе, мокро, розово и някак си нежно. Почти не се знае, че само последният метър от дебелото черво има нещо общо с изпражненията – метрите преди това са изненадващо чисти (между другото, почти не са и миризливи) и се занимават предано и с апетит с всичко, което преглъщаме и отвеждаме към тях.

На пръв поглед тънкото черво изглежда сякаш лишено от концепция в сравнение с другите органи. Сърцето ни има четири камери, черният дроб – своите лобове, вените имат клапи, мозъкът има ареали – а тънкото черво си лъкатуши насам-натам без цел. Истинската му същност става ясна едва под микроскоп. Имаме си работа със създание, което най-добре може да въплъти понятието „любов към детайла“.

Нашето черво иска да ни предостави колкото се може повече площ. Затова то с удоволствие се нагъва. На първо място са видимите гънки – без тях щеше да ни е нужно 18-метрово тънкочерво, за да разполагаме с достатъчно повърхност за храносмилането. „Ура“ за гънките! Но перфекционист като тънкото черво не спира дотук. Върху един-единствен квадратен милиметър чревна тъкан от хранителната кашица (химуса) стърчат 30 миниатюрни власинки (чревни вили). Тези власинки са толкова малки, че едва се забелязват – наистина едва. Граничнатазона между видимото и невидимото е до такава степен объркващаза очите ни, че виждаме само една кадифеноподобна структура. Под микроскоп малките власинки изглеждат като големи вълни от клетки. (Кадифето изглежда по сходен начин.) Под по-силен микроскоп се вижда, че всяка от тези клетки сама по себе си е свързана с космати израстъци (микровили). Власинки върху власинките, така да се каже. От своя страна микровилите имат кадифеноподобна гарнитура, създадена от безброй захарни образувания, които по формата си наподобяват еленови рога – това е така нареченият гликокаликс. Разгънем ли всичко – гънки, власинки и власинки върху власинките, – червото ни би било дълго около седем километра.

Защо изобщо му трябва да е толкова огромно? Като цяло смиламе храна на територия, която е сто пъти по-голяма от територията на кожата ни. Изглежда прекомерно за малка порция пържени картофки или за една ябълка. Но точно за това става въпрос в корема ни: самоуголемяваме се и смаляваме всичко чуждо, докато стане толкова миниатюрно, че да можем да го приемем и то да стане част от нас.

С този процес започваме още в устата. Една хапка от ябълка „звучи“ сочно, защото със зъбите си пукаме като балони милиони ябълкови клетки. Колкото по-прясна и свежа е ябълката, толкова повече клетки са все още здрави – затова имаме вяра на силните хрупкави шумове.
По същия начин, по който обичаме хрупкавата свежест,предпочитаме и горещите и богати на протеини храни. Стекът, бърканите яйца или пърженото/ печеното тофу за нас са по-вкусни от суровото месо, слузестото яйце или студеното тофу. И това се дължи на факта, че интуитивно сме разбрали нещо. С едно сурово яйце в стомаха се случва същото, което и в тигана. Белтъкът става бял, жълтъкът придобива пастелен цвят и двете съставки се втвърдяват. Ако след достатъчно дълго време повърнем, оптически би излязло чисто бъркано яйце, при това без да сме използвали огън. Протеините реагират на котлона по същия начин, както на стомашната киселина – разгъват се. Вече не са сглобени толкова умно, за да се разтворят невидими в белтъка, а се показват като бели парченца. Така много по-лесно може да бъдат разградени в стомаха и тънкото черво. Значи, готвенето ни спестява цялото първо зареждане с „разгъващата енергия“, с която иначе стомахът сам трябва да се снабди, и така поема ролята на аутсорсинговата част от храносмилателния бизнес.

Последното смаляване на храната, която поемаме, се случва в тънкото черво. Съвсем в началото в стената му има малко отворче – папила. Тя леко напомня на слюнчените пъпчици, но е по-голяма. През този миниатюрен отвор храносмилателнитесокове се разпръскват върху химуса. Веднага щом хапнем нещо, те започват да се образуват в черния дроб и в панкреаса и след това биват доставяни до папилата. Имат същите съставки катоперилните препарати и верото от супермаркета: храносмилателниензими и разтворители на мазнини. Перилните препаратидействат срещу лекета, защото, така да се каже, изсмукват от дрехите мазни, съдържащи белтъчини или захарни субстанции и ги отнасят с отпадъчните води. Това е горе-долу същото като случващото се в тънкото черво. Тук обаче се разтварят огромни парчета белтъци, мазнини и въглехидрати, за да отидат в кръвта през чревната стена. Едно парченце ябълка вече не е парченце ябълка, а хранителен разтвор от милиарди, от билиони богати на енергия молекули. За да може да бъдат поети всичките, е нужна доста голяма повърхност – седем километра дължина биха свършили работа. Освен това съществуват и защитни буфери за случаите, когато в червото има възпаления или сме си лепнали стомашен грип.

Издателство Колибри

Как умират лекарите

автор Д-Р КЕН МЪРИ, асистент по фамилна медицина в Университета на Южна Калифорния / илюстрация JACOB SANDERS / 11.03.2012 ТРУД

Do-Not-Resuscitate

Преди години Чарли, уважаван ортопед и мой учител в медицината, откри бучка в стомаха си. Прегледа го хирург и постави диагноза рак на панкреаса.

Този хирург бе един от най-добрите в Америка. Той дори бе разработил нов способ за лечение именно на този вид рак, който утроява шансовете за оцеляване на пациента в прозоречния 5-годишен период – те нарастваха от 5% на 15%. Това обаче ставаше за сметка на силно влошено качество на живота. Чарли изобщо не прояви интерес към процедурите. Той се прибра у дома на следващия ден, прекрати практиката си и повече кракът му не стъпи в болница. Отдаде цялото си внимание на семейството и на това да си прекарва колкото се може по-добре времето. Няколко месеца по-късно почина у дома си. Не се подложи нито на химиотерапия, нито на радиация или хирургическа намеса. Здравната каса не похарчи почти нищо за него.

Рядко става въпрос, но ние, докторите, също умираме. Но не го правим като повечето хора. Подлагаме се на много по-малко лечение, отколкото останалите. През цялото време, което прекарваме в спасяване живота на другите, ние се научаваме да са отнасяме много по-хладнокръвно към смъртта, когато тя посегне към нас лично. Знаем много добре какво ни очаква, знаем какви са вариантите и по принцип имаме лесен достъп до всяко налично в момента модерно лечение. Но много рядко се възползваме.

Естествено, никой лекар не иска да умира – на всички ни се живее. Ние обаче знаем достатъчно за съвременната медицина, за да сме наясно докъде точно се простират нейните възможности. Познаваме добре смъртта, за да нямаме съмнения относно това, от което най-много се страхуват хората: да умрат в адски мъки и самотни. Повечето от лекарите сме обсъдили вече тези въпроси със семействата си. Искаме да сме сигурни, че когато ни дойде времето, никой няма да се упражнява в героизъм върху нас. Не желаем например в последните мигове от живота ни някой да ни троши ребрата в опит да ни реанимира със сърдечен масаж (защото знаем, че се трошат ребра, ако масажът се прави както трябва).

Повечето професионални медици сме ставали свидетели на прилагане на напразни и напълно излишни усилия за спасяване на обречени пациенти. Нещата се развиват като в медицински сериал от сорта на “Д-р Хаус” – пациентът се отваря, интубира се, поставя се на командно дишане, бият му се всевъзможни инжекции. Всичко това се случва в отделението за реанимация и струва хиляди долари на ден. И какво печели пациентът? Няколкоотвратителни и мъчителни часа живот в повече, които не бих пожелал дори и на изпечен терорист. Хиляди пъти колеги лекари са ми казвали горе-долу едно и също: “Обещай ми, че ако нещо такова се случи с мен, ще ме убиеш.” И не се шегуват. Много медицински работници в САЩ носят на врата си медальони с надпис ЗАБРАВИ ХИПОКРАТОВАТА КЛЕТВА, което означава, че не желаят да им се прилагат крайни животоспасяващи процедури като сърдечен масаж. Виждал съм го даже татуирано на гърдите на един колега…

Прилагането на мъчителни медицински процедури върху пациенти съсипва лекарите. Ние сме научени да събираме информация за състоянието на болния, без да разкриваме чувствата си. Но помежду си, без свидетели, ние често изпускаме напрежението и си задаваме въпроса: “Как изобщо някой може да причини подобно нещо близък човек?!” Подозирам, че това е една от причината при лекарите да се наблюдават много по-често случаи на алкохолизъм и депресии, отколкото при която и да е друга професия.

Как обаче се стига до този абсурд – лекарите полагат усилия за пациенти, които не искат да бъдат прилагани спрямо тях самите? Простият отговор е: пациентът, лекарят, системата.

За да схванете ролята на пациента, си представете сценарий, при който някой в безсъзнание е приет в спешното отделение. В повечето случаи никой не е очаквал нещо такова да се случи. Няма план и ошашавените и уплашени роднини са изправени пред кръстопът от възможности. Те не са в състояние да разсъждават трезво. Когато лекарят ги запита дали са съгласни да се опита “всичко”, те единодушно и без замисляне кимат в знак на съгласие. И започва кошмарът. Понякога роднините наистина имат предвид да се опитат “абсолютно всички възможности”, но в повечето случаи те всъщност имат предвид да се направи “всичко възможно в разумни граници”. Проблемът е, че те може би не знаят кое точно е разумното в случая, нито пък в тяхното объркване и скръб ще попитат и изслушат внимателно лекаря. Що се отнася до лекарите, щом са им казали да направят “абсолютно всичко възможно”, те ще си свършат работата, независимо дали е разумно или не. Този сценарий се среща под път и над път. Огънят се подклажда допълнително от нереалните очаквания на какво е способна съвременната медицина. За много хора, гледали филми, сърдечният масаж е истинска животоспасяваща процедура, но в действителност нещата не стоят съвсем така. През ръцете ми са минали стотици хора, докарани в спешното отделение след сърдечен масаж. Само един-единствен здравеняк, който преди това никога не бе имал проблеми със сърцето (за любопитните диагнозата му бе “пневмоторакс от напрежение”), си тръгна здрав и читав от болницата. Ако пациентът страда от сериозно заболяване, напреднала възраст или неизличима болест, шансовете за оцеляване след сърдечен масаж са нищожни, докато шансът за удължаване на непоносимото страдание е огромен. Незнанието и необоснованите очаквания винаги водят до вземане на грешни решения.

Естествено, и лекарите имат своята вина да се случват подобни неща. Проблемът е, че дори и лекари, които не желаят да приложат излишни процедури, го правят под натиска на пациента и неговите роднини. Представете си спешното отделение с чакащите отпред подредени и твърде често истерични роднини. Те не познават лекаря. Да спечелиш доверието на тези хора в такъв момент, е трудна и деликатна работа. Ако им обясниш, че няма смисъл от дадена процедура, те тутакси ще те заподозрат, че искаш да спестиш усилия, средства или пари.

Винаги, когато в моята практика съм имал случай с възможен избор за прекратяване на живота, съм излагал разумни доводи на колкото се може най-ранен етап. Ако пациентът или роднините изискват нереални неща, аз им обяснявам на най-прост език до какво ще доведе техният избор. Ако те все пак продължават да упорстват за процедури, в чиято полза аз се съмнявам, им предлагам да се обърнат към друг лекар или болница.

Дали не е трябвало да бъда по-твърд на моменти? Все още понякога си спомням такива случаи на отпратени от мен пациенти. Една от пациентките, към която се бях привързал, бе адвокатка от известна фамилия на американски политици. Тя страдаше от остър диабет и нарушено кръвообращение. В един момент на ходилото й се отвори дълбока кървяща рана.

Познавайки опасностите, аз всячески се постарах да я разубедя да не предприема хирургическа намеса. Тя обаче се обърна към външни експерти, които аз не познавах. Без да са запознати в дълбочина с нейния случай, те й препоръчаха байпас на запушените кръвоносни съдове на краката. Това изобщо не възстанови кръвообращението. Раните от операцията не заздравяха, гноясаха и тя разви гангрена. Ампутираха й двата крака, а седмица по-късно тя почина в един от най-скъпите и реномирани медицински центрове в Америка.

Лесно е да се винят лекарите и пациентите в подобни ситуации, но в много случаи те са просто невинни жертви на системата на здравеопазването, която подстрекава прилагането на скъпи и излишни процедури. В много срамни случаи докторите се възползват от вратичката, която системата им оставя открехната, и извършват ненужни процедури, за да не “изтърват” парите, които им се полагат за тях. Много по-често обаче лекарите просто се страхуват от съдебни процеси и играят по гайдата на пациенти и роднини, за да си нямат неприятности.

Един от пациентите ми се казваше Джак, 78-годишен старец, който боледуваше от години и бе претърпял над 15 хирургически интервенции. Той ми каза, че не иска при каквито и да било обстоятелства да бъде поставен на животоподдържаща апаратура. Една събота обаче Джак претърпя масиран инфаркт и бе приет в безсъзнание в спешно отделение. Съпругата му не го придружаваше. Докторите направиха всичко възможно да го върнат в съзнание, но без успех, след което го включиха на апаратура. Това бе най-големият кошмар на Джак. След като пристигнах в болницата и поех случая в мои ръцe, разговарях със съпругата му и лекуващия екип. Показах им писменото му съгласие какво да бъде направено при това положение. След това изключих апаратурата и седнах до него. Джак почина два часа по-късно.

Въпреки че всички негови желания бяха предварително документирани, Джак не си отиде така, както той би желал. Една от сестрите, разбрах по-късно, ме докладвала на ръководството, за да ме разследват за убийство. Естествено, нищо не излезе от това – имах документирано и подписано съгласие на пациента. Но перспективата да бъде разследван от полицията е ужасяваща за всеки един лекар. Щеше да ми е много по-лесно, ако бях оставил Джак на животоподдържаща апаратура, без да се съобразя с неговото желание. Така щях да удължа живота и страданието му още няколко седмици. Дори щях да спечеля пари от това, а сметката на здравната каса щеше да бъде натоварена с допълнителни 500 000 долара. Ето защо много лекари си затварят очите и правят ненужни процедури.

Но на самите себе си те не причиняват такива неща, защото са наясно с последиците. Всеки може да намери начин да умре спокойно у дома си, а поне в потискането на болка съвременната медицина е доста напреднала. Удивителен е установеният наскоро факт, че безнадеждно болни пациенти, оставени на спокойствие в домовете си, живеят по-дълго от подлагани на зверски терапии болни със същата диагноза по болниците.

Преди няколко години моят по-възрастен братовчед Торч получи припадък, който се оказа следствие от тумор в мозъка. Уредих му прегледи при най-добрите специалисти и разбрахме, че при агресивно лечение с 3 до 5 посещения в болница на седмица, му дават около четири месеца живот. Торч се отказа от лечение и си взе единствено болкоуспокояващи за отока на мозъка. След това дойде да живее при мен.

През следващите осем месеца правихме куп неща, които ни доставяха радост и удоволствие – неща, от които се бяхме лишавали десетилетия наред. Ходихме до “Дисниленд”, за първи път и двамата. Стояхме си вкъщи, Торч гледаше телевизия – бе страхотен запалянко, а аз му готвех всевъзможни вкусни ястия, които не могат да се сравнят с болнично меню. Напук на всичко той дори наддаде килограми. Не градеше никакви планове и бе в превъзходно разположение на духа през цялото време. Една сутрин просто не се събуди, а изпадна директно в кома. Почина след три дни, без да дойде в съзнание. Цялата сума, която бе изразходвал, възлизаше на 20 долара за болкоуспокояващите таблетки.

Торч не беше лекар, но предпочете качеството на живота пред количеството. Не е ли така с повечето от нас? Най-добрият начин да умреш е един – с достойнство! Що се отнася до мен, оставил съм своето подписано последно желание на личния си лекар. Не ми беше трудно да го взема и всеки лекар ще го потвърди. В края на деня не е нужен героизъм. Искам да поема спокойно в нощта. Като моя учител Чарли. Като братовчеда Торч. Като моите колеги лекари.

 

Живей, но се готви за смъртта / Д-р Любомир Трифонов

Ако искаш да живееш, готви се за смъртта, казва Зигмунд Фройд. Следователно да не се страхуваме от смъртта е логично предвид нейната неизбежност. Както е “логично”, че философската тема за живота, смъртта и умирането от статията на Кен Мъри не намира място в дневния ред на българското здравеопазване, което е чалгализирано и комерсиализирано. Здравна администрация, която нерегламентирано извън делегираните бюджети на болниците раздава допълнителни субсидии на селски лечебни заведения за пластика на изкуствени гърди, няма да прочете трактата на Жорж Кангилем “Нормално и патологично”. Концепцията е “пари за силикон”, а не “качеството на живота като медицински приоритет”. Болестта не се разглежда като нарушение на хармонията и равновесието между човека и природата. Това обяснява защо медицината не е насочена към хармонизация на нарушеното равновесие човек – природа, а към усвояване на средства. Не е случайно, че проблемът с финансирането на хосписите и болниците за долекуване остава нерешен години наред. Да не говорим за пациенти с болест на Алцхаймер и други деменции, чието умиране няма как да опишем с думата достойнство. Дори и да са лекари.

Американският специалист по фамилна медицина описва проблем, който съществува и в българското здравеопазване. Информираното съгласие на пациента има формален характер и служи по-скоро за алиби при един бъдещ съдебен процес, отколкото за база за съвместен избор между медицински алтернативи. Очакванията са удължаващата живота медицина да продължи да бъде доминираща над подобряващата живота. Засега?!

Въпросът защо качеството на живота (Как живеем?) е по-важно от неговата продължителност (Колко живеем?) не е актуален и ще се дискутира у нас в бъдеще време. Колкото по-рано, толкова по-добре. Докато това стане, може да припомним един прекрасно написан стих от наскоро починалата поетеса и носител на Нобелова награда Вислава Шимборска “За смъртта спокойно”: Напразно дърпа бравата на невидимата врата. Който каквото е успял, няма да може да му отнеме.

 

walter

Рецепта за столетие

Уолтър Бройнинг почина през 2011 на 114 години в Монтана, САЩ. Той бе вторият най-възрастен човек на планетата. През целия си живот е спазвал няколко прости, но златни правила:

– Радвай се на всяка промяна

– Яж два пъти на ден

– Работи колкото може по-дълго

– Помагай на хората

– Никога не се страхувай от смъртта, защото човек се ражда, за да умре