Архив на категория: индия

Как източната медицина прави това, което западната не може

Разбуненият дух на здравето

Преди около 3 седмици, по повод световния ден на МС, в предаването „Преди обед“ на BTV имаше разговор свързан с тази диагноза, в който беше поканен проф. Красимир Генов. Публикувам отново този разговор, не за друго, а защото за няколко секунди беше засегната темата за „алтернативните“ терапиии. Чест прави на проф. Генов, че призна, че не е запознат с методите на индийската аюрведа и на китайската традиционна медицина и не ги отхвърли грубо, но пък каза нещо, което дълбоко ме смути, а именно, че „по-добре е да се правят успоредно и „алтернативната“ и „официалната терапия“ и че „можело и да помогне, но и можело и да навреди“. Всъщност това с пълна сила може да се каже и за т. нар. официална терапия, че даже и повече, но ще замълча дипломатично. Имаше и кратка реплика от д-р Щонова (водещата на рубриката „Духът на здравето“), че „момиче на 22 години е потрошило 15 000 $ в Китай за терапията, която е правила“…

За последните 10 години, в които се лекувам с методите на индийската аюрведа съм похарчила доста голяма сума (която съм спечелила сама), но нито за миг не я считам за „потрошена“. Напротив, смятам, че това е най-добрия капитал, който съм натрупала и най-добрата инвестиция, която съм направила. И за разлика от повечето хора с МС, не съм изхарчила нито един държавен лев за скъпоструващите официални медикаменти, които за една година, само за един човек могат да надхвърлят споменатата сума. Работех, печелех някакви пари и голяма част влагах в себе си. С останалата живеехме аз и двете ми деца. Скромно, но удовлетворяващо.

Терапииите, които се провеждат в Индия не се измерват единствено и само с дни престой и пари. Те се измерват от една страна с работата, която лекарите и терапевтите вършат там, маслата и билките. И от друга страна най-вече се измерват с работата, която всеки един човек, попаднал там, извършва сам. Защото резултатите зависят единствено и само от усилията, които всеки един е готов да положи. От промените, които прави със себе си. Защото без да разбирането и осъзнаването за промяна, дори и вълшебното хапче да се открие, то пак няма да направи чудото на изцелението. 

линк към предаването на BTV Духът на здравето: Какво се крие зад диагнозата множествена склероза?

В последните 4 години фондация МС – Мога Сам организира няколко семинара и стотици срещи с хора с МС и други неврологични заболявания с д-р Пращант, в чиято клиника се лекуват тези диагнози. Много хора намериха решение в тази „алтернатива“. Голяма част от тях постигнаха успехи и подобрения. Но нито веднъж не се появи нито един лекар, който да поиска да се срещне с д-р Прашант и да разбере повече за неговата уникална терапия.

Та, ето я и причината да споделям днес всичко това. След една седмица, на 25 юни, не къде да е, а във Военно медицинска академия ще се проведе един семинар, на който искам да поканя всички лекари, които не са запознати с Аюрведа и които искат да научат повече. Този семинар не е организиран от нас и не се засяга изчерпателно темата с множествената склероза, но е място, на което ще можете да чуете лекция от най-добрия български аюрведа лекар д-р Антоанета Заркова, както и уникалният аюрведа готвач Юри Ковачев. Ще има и тема, свързана с йога, която пък е неразделна част от традиционната индийска терапия, с Красен Стоянов. А за лекарите и хората, които искат да чуят резултати под формата на цифри, клинични проучвания и изследвания е поканен д-р Пахари, който е началник на отдел за проучвания и изследвания на 10 аюрведични болници и 3500 клиники на Байдианат, Индия. 

Уважаеми проф, Генов! Уважаема, д-р Щонова! Уважаеми, лекари!

Елате, чуйте и след това изразявайте мнение и препоръки. Вашата професия се именова ЛЕКарска. И коренът на думата „лекар“ е ЛЕК. А ЛЕК ознава да изцеляваш, а не да слагаш маска на проблема или иначе казано да потушаваш и подтискаш симптомите. Уважавам безкрайно медицината. За мен тя е изкуство. Но за съжаление в момента повечето от „създателите“ (не всички) на това изкуство не са нищо повече от едни успешни търговци, за които хората с диагнози са просто едни документи, изпълнени с цифри на клинични пътеки и болести и, разбира се, носещи немалки финансови средства. 

МС – Мога Сам не отрича официалната медицина. МС – Мога Сам отрича цинизма, невежеството, нежеланието за приемане на неща, които са различни от медицинските пътеки и протоколи. Отрича и това, да се употребява думата лечение, без това действията, които се предприемат да изпълват значението й. Защото химични препарати, които подтискат симптоматика не са лечение; защото туширане на вече проявени симптоми не са лечение; защото подлагането на хора с “нелечими” диагнози на експериментални лечения – изобщо не е лечение. И пак повтарям: думите лечение и лекар, произлизат от “лек”. А лекът е средство за справяне с някоя болест или диагноза, а лекарят е този, който по подразбиране трябва да знае лековете за излизане от тези ситуации. Той посреща човека с неговите здравословни проблеми, запознава се с него, с характера му, с начина му на живот, с проблемите му. Но за да разбере всичко това трябва желание за промяна и от страна на лекарите.

Ето и повече информация за събитието:

Лекцията е на тема: Аюрведа и съвременната медицина за „модерните“ болести или как източната медицина прави това, което западната не може. Клинични проучвания!

18814682_1541649652575429_7144307110673949702_o
Лекцията ще се проведе в киносалона на ВМА.
Програма:
9:30 – 10:30 Красен Стоянов
10:45 – 11:15 Юрий Ковачев
12:15 – 13:15 Антоанета Заркова
13:45 – 15:15 Д-р Д. Пахари – I част
15:45 – 17:15 Д-р Д. Пахари – II част
17:30 Въпроси

Аз ще бъда там. Искам да чуя и видя още. Да сравня моя опит с този на другите. И не на последно място – много искам да чуя как официално се произнася думата АЮРВЕДА в пространството на ВМА.

До скоро!

Биляна Савова

МС – Мога Сам

 

Пловдив / 09 октомври 2016

Отворена среща за всички, които се интересуват от дейсностите на фондация МС – Мога Сам, възможностите за стартиране на проекта Много Специално Меню в Пловдив и всичко, което ви вълнува, свързано с холистични подходи към решаване на здравословни проблеми /в частност Множествена склероза/

Срещата ще се проведе в залата на Shanti Yoga Art Studio, за което сърдечно им благодаря!

Време: от 10:30 до 13:00

Адрес: Пловдив, ул. Ангел Кънчев 8

Вход: свободен за всички

До скоро, приятели!

ЗАЩОТО ЗАЕДНО ТЪРСИМ РЕШЕНИЯ

8O7Q328G4T8F0001

Преди около една седмица публикувах Неделната приказка за Карма Йогата. Тя всъщност беше краят на едно писмо, което написах след като си тръгнах от последната ми, повече от 60-дневна терапия в Индия. Вече съм в България. Иска ми се да ви напиша моята равносметка, защото знам, че има хора, които чакат да прочетат как се чувствам, имам ли подобрения, какво показват изследванията.

С две думи – чувствам се прекрасно и изобщо не се заблуждавам, че с това приключва всичко. Ще продължавам да следвам пътя, който съм поела и вече съм повече от убедена, че той е моят. Чувствам се здрава. Толкова здрава, колкото никога до сега. И да, ще си направя изследвания. Скоро. Макар, че не съм голям фен. 🙂

Сега ще ви пусна цялото писмо, което промених малко… Ще разберете защо.

ПИСМОТО

21 февруари 2015

Започвам това писмо с няколко уговорки предварително:

първо – писмото беше адресирано до всички, с които бях заедно през годините терапии и бяха споменати вътре и не за друго, а защото ние вече сме заедно. Казвам бяха, защото днес ще махна имената на хората, заради уважение към личното им пространство, но ще оставя нещата, които писах за тях. Защото всички сме си огледала едни на други. Защото всички имаме един и същи проблем. Защото заедно търсим решения. И защото прозренията, промените, решенията на един, може да са в помощ на друг. Не казвам, че причините са едни и същи, но са универсални. Защото всеки ще познае и себе си в другия, така както всъщност се случи с мен. Аз съм това или бях това, за което ще прочетете, че сте вие.

второ: Началото на това писмо бе поставено по пътя, докато пътувах към Варкала преди повече от десет дни. Това беше едно пътуване, което се случи след края на 3 годишния цикъл от терапии, които правя по методите на д-р Прашант в неговата клиника в Индия. И е един вид равносметка. И съм го преписала почти дословно от тефтерчето си.

Трето: не ви пиша за да ви правя оценка или да се правя на умна. Пиша ви защото така го усещам. И ако има някой, който се разпознава и не му харесва, да не ми се сърди. Всичко, което важи за вас, важи и за мен. И обратното също е вярно.

Скъпи, приятели!

Днес, докато пътувах в главата ми вървеше цяло поствевование. Изречения, мисли свързани с живота ми, с любимите ми хора, с вас, с всичко, което ми се случва през последните години. Тръгнах тази сутрин със смесени чувства. От една страна се чувствах като победител на финала, а от друга ми беше тъжно. Сълзите напираха през цялото време. Никога не съм плакала, когато съм си тръгвала. Мислех си, че ще се удържа и че няма да плача, докато обаче не се появи един нов, мой приятел от Австралия, който беше станал въпреки ранния час и дойде да ме изпрати. С невероятната си усмивка!

Той е едно невероятно момче! Непрекъснато казвах, докато бяхме заедно там, че винаги, когато минавам покрай него усещам добрина, виждам усмивка и ми се искаше винаги просто да го прегърна. Той ми показа, как се усещат хората, когато около тях има усмивки и добрина. Как изглеждат хората, когато в тях има любов и радост. Твоите очи греят, приятелю! Благодаря ти…

Всъщност това писмо е две неща поне – искане за прошка и даване на благодарност! От мен към вас.

Простете ми, ако по някакъв начин съм ви наскърбила или нагрубила. Понякога съм недипломатична, винаги съм директна, но пък и не съм привърженик на лицемерните ласкателства и винаги поривът ми е добротетелен. “Мечите услуги”, които си правим всеки ден, като премълчаваме или замазваме някои неща, не ни помагат. Простете ми! И понеже утре е ден за прошка само малко ще поразсъждавам за това. Не чакам да дойде този ден за да прощавам и да искам прошка. Правя го всеки ден. И сега е просто съвпадение. Не си падам много по специални празници и ритуали, защото за мен всеки ден е празник. Все едно да чакам да дойде 14 февруари за да кажа “Обичам те!”. Наистина! Знам, че някои ще се подсмихнат и ще си кажат – клише! Но аз пък ще ви кажа, че клишетата са много верни. И те са за това клишета, защото толкова са се повтаряли, че са се изтъркали от употреба. Но не и смисълът им. Помислете върху това…

Благодаря ви! Всеки от вас ми даде много.

Благодаря обаче първо на това, че в живота ми се появи тази диагноза. Тя ме хвана за ръката и ме поведе по един дълъг и труден път, на който в един момент се появихте всички вие. Не знаех, че така ще стане! Честно! Исках да разкажа всичко, което съм научила, за да ви дам избор. Исках да помогна поне на един човек! Благодаря ви за доверието! Благодаря ви и за всички хубави думи, които ми казвате. Това са моите лекарства! Вие сте моята терапия, да знаете!

А сега ще ви подкарам наред! Ще има и хубаво, а може би не дотам, но няма нещо, което да не го мисля и да не съм ви казвала в прав текст. Прощавайте…

Благодаря ти, Любов! Ти започна да ми казваш “Обичам те” още преди да ме познаваш. Ти ме научи, че няма възраст за духа. Ти ме научи да не се страхувам от остаряването. Ти искаш промяната и я правиш. За теб няма не мога и не искам. Но не на всяка цена! Търпението е нещо, към което трябва всички да се стремим. Виж какви неща са ти се случили. Ударила те е една сложна диагноза. Явно не си се събудила. Минало е време и се е появила втора, която директо те е подкосила. Затова сега ходиш бавно, за да се научиш на търпение и приемане на това, което се случва. Остави идеята за контрола върху всичко.

Трансформирай тази сила в самоконтрол. И не забравяй, че за да се изпълниш истински с любов, доброта и градивни сили, трябва да изпразниш килера. Да простиш! Много е важно! Не може да се замита боклука под килима. Боклука е за изхвърляне!

Мила! Знаеш ли защо нямаш чувствителност в ръцете? Знам, че знаеш. Защото трябва да спреш да искаш да подредиш всичко. Да подредиш малкия си свят така, както твоята глава си го представя. Нямаше по-подходящо място да се лекуваш за това от Индия. Най-големият, най-мръсният, най-шумният, най-прекрасният, най-миризливият, но и най-очарователният хаос в света! Разхвърляй си света! Виж колко са усмихнати и щастливи хората и без да са им е перфектно подредено ежедневието. Мислиш ли, че им е лесно на хората, които живеят с теб? Фокусирай се върху нещо друго! Намирай красота в безпорядъка. И мисли повече за себе си. Много повече. Децата са ти големи. Не ги организирай непрекъснато. Опитай се да не им се обаждаш всеки ден. Да не ги питаш точка по точка какви са ги свършили. Извинявай, но понеже съм минала през това и знам как исках всичко да е по конец и как си мислех, че животът едва ли не ще спре, ако не съм наблизо да организирам и подреждам, затова си позволявам да ти казвам нещата така.

Изобщо аз съм всичко, което сте и вие. Аз работех и продължавам да работя върху същите проблеми, които са разболяли и вас. Вие сте моето огледало и извинявайте, че ви използвам за да се оглеждам във вас!

Мила, моя, морска приятелко! Толкова си усмихната и лъчезарна. И имаш страхотно чувство за хумор, което много ти помага. И вие, родители! Много сме си говорили с вас. Много дълъг и труден път сте захванали. Но е правилният. Само, че и при вас трябва да има терапия и промяна при всеки един поотделно. Защото вие сте едно цяло. Обстоятелствата са такива. И не трябва да сте като орел, рак и щука. Трябва да сте едно. Карате една кола заедно по този път. Единия върти волана. Другия натиска газта. Третия спирачките. И три чифта очи гледат пътя. Така трябва да бъде. Не може някой да е разсеян, нали?

Весело момиче! И при теб е така. Заедно! Промяна и за двамата. В отбор се работи по-трудно, но пък, ако има баланс силата и вярата е два пъти по-големи. И не спирай да мечтаеш. Реално големите мечти се сбъдват с малко средства, голяма вяра и силни приятели.

Мило, младо момиче! Трябва да имаш повече доверие. Не казвам да бъдеш лековерна и да вярваш на всичко, но да имаш и да губиш доверие е друго. Помисли си добре – кое е това нещо, което не си искала да видиш, кое е това нещо, което се е изплъзнало от контрола ти, на кое не си повярвала, къде изтърва доверието. Какво наистина искаш да правиш? Това, което ще е животът ти всъщност. Обичай се повече и се довери и на себе си. Вярвай си! Спирам, защото знам, че не обичаш да те съветват, като всеки млад човек всъщност.

Но това не са просто съвети. Аз не искам да ви “дам рибата и да ви нахраня за един обяд”. Аз искам да ви покажа мястото, което открих и начина по който се лови. И аз не обичам някой да ме съветва! И затова ми трябваха 8 години за да разбера какво става с мен.

Хей! Вдъховяващи ме, мой Приятелю! Изпълваш ме с вяра! Миналата година, когато се запознахме беше доста песимистичен, меко казано. Но сега!!! Ти си вдъхновение! Проумей го това и бъди уверен! И се радвай! На всичко! Така както го направи, когато откъсна малкото цветче на жасмина и го подари на любимата си жена. А тя! Тя е невероятен човек и ти си голям късметлия! Тя е отдадена, вярна, дисциплинирана и мотивирана. Но не забравяй, че тя не е патерица! Тя е човек, който има лична история и свое лично пространство. Не разрешавай да се размият тези неща в суматохата на преодоляването на твоя проблем. Бъдете заедно, но и свободни поотделно.

Драга! Не мога да те подмина! И това, че така се обръщам към теб е защото уважавам твоето лично пространство и личните ти решения, но не разбирам идеята за криене. От кого се криеш? От кого и от какво се страхуваш? Разбери, че това те нагнетява повече и не е добър края, ако не преодолееш тези неща. Преди 8 години си казах, че освен най-близките ми никой друг не трябва да знае за тази диагноза. Даже майка ми и баща ми разбраха 7-8 месеца по-късно. Не става така! Признах си! Без бой! Но, когато това стана ми олекна. Не казвам да си направиш Т-шърт с надпис “АЗ ИМАМ МС”, макар че това е добра идея и аз ще си направя, но това криене не е ок. Погледни се в огледалото и си кажи: “Имам Множествена Склероза! Приемам се такава, каквато съм! Обичам се!”. И се спри малко. Не си го казвай минавайки мимоходом покрай огледалото. Спри. Погледни в очите си. А сега затвори очи и си представи едно нещо, което е в състояние да те направи истински щастлива! Ама толкова щастлива, че нищо друго не е важно. Ето така ще си подредиш преоритетите. Погледни света около теб. Ти не съществуваш въпреки този свят, ти си тук в едно с него. И буболечките са част от него! Виж цъфналото цвете! Осъзнай го! Виж пеперудата! Ти си част от този свят. И си прашинка. Всички сме прашинки… И ти благодаря за искреността и доверието! Ти си честен човек и искаш да знаеш истината! Тя е близо! До теб! Просто спри и я погледни в очите…

И не е нужно всеки от нас да иде до Хималаите за да го осъзнае. Защото аз там, физически, предимно, се светнах колко съм малка. Осъзнаването се случи малко по-късно. Респектира ме истински тази огромна земя. И ме научи да си се представям като малка част от тази земя, но част със значение. И ме научи да разчитам на себе си! Защото, когато изпаднеш в патова ситуация, колкото божества и ангели да призоваваш, не си ли помогнеш сам никой няма да те забележи даже! “Помогни си сам, за да ти помогне и Господ”. Клише. От библията. Но пък ужасно вярно.

Мила, Цвете! Имаш име на цвете. Голямо, високо, с огромен красив цвят. Но не се вживявай в ролята на цвете. Само името ти е такова. Живей без страх. Никой не може да те стъпче. Смелост ти трябва! Смелост да отхвърлиш всички подпори, огради, маркучи, които те поливат. Едно по едно! Събуди се утре сутринта и благодари на всички, които те обичат и са с теб. Усмихни се! И всеки ден махай по една подпора или част от нея. Всеки ден прави нещо сама, което до сега не си правила. И осъзнавай действията. Не се огорчавай, ако не можеш. Затвори очи и си представи, че го правиш по най-добрия за теб начин. Желание! Постоянство!

Движение да има. Защото, ако няма движение, няма живот. Нужно ни е това движение, за да съществуваме, а от там произлиза и самия живот. Без движение става блато. А страхът съществува само за този, който си стои вкъщи. И в блатото също.

Животът ни е твърде кратък и винаги ще има от какво да се страхуваме и ще има и какво да научим съответно, но трябва да се стремим да намерим най-правилното за нас и за света около нас.

Майка и дъщеря! Красиви и млади! Майките сме си майки за цял живот, но децата не ни принадлежат. Те са отделни личности със самостоятелен живот. Нека сами да правят избори и да носят отговорност за това. Доверие! Те могат. А ние можем само да сме зад техните решения и да мислим само красиви неща.

Мило, малко, пораснало момиче! Това е и твое решение! От какво се страхуваш? Давай смело. Дори и да сбъркаш не е фатално. Напротив даже е много добре за опита, който тепърва започваш да трупаш. Не използвайте диагнозата за извинение да стоите една до друга. Толкова си красива, талантлива и си късметлийка, че това ти се случва сега. Тъкмо ще започнеш съвсем добре и начисто, а не като мен и други “старчоци” да не искаш да си спомняш за годините, в които си живял със затворени очи и без осъзнаване и си се събудил чак след като камбаната те е ударила по главата. Скачай, момиче! Можеш сама! Просто бъди смела. И не се страхувай от страничните пътечки. Понякога там има невероятни неща. Кураж!

И ето една красива, индийска жена… Жизнерадостна, пълна с енергия за неща, които й харесват и доставят удоволствие. Но за тези, които не й харесват… не е лесно! Харесай нещата, които ти помагат. Върши ги любов и удоволствие, а не по принуда. Изграждай дисциплина! И повече тишина! По-малко бърборене. Стой в тишина и осъзнавай себе си. Осъзнай причините да ти се случват неприятните симптоми. От какво се страхуваш? Харесай се.

От какво се страхуваме всички? От всякакви неща. Но точно това са малките семенца, от които покълват големи проблеми. Особенно, ако ги торим с паника. Чувството за страх може да е градивно, защото то включва инстинкта за самосъхранение. Но ако се появи паниката, тя убива. Бързо, бавно – все едно. Убива. Осъзнаваме страховете един по един и ги започваме. Бавно, методично, с постоянство.

Сега разбрахте ли защо писмото е до всички. Защото, ако нещо съм видяла в някой то ми напомня за мен. Виждам се във вас. И вие се вижте в другите, в мен също. Искам да бъда вашето огледало.

И пак, простете ми за това, че нравоуча в повечето време. Знам, че някои от вас хич и не искат да ме чуят сега, но ще дойде време и ще се появи едно покълващо семенце, после още едно и така. Ще се движат и ще разпукат обвивката, в която сега сте ги сложили. И ще започнат да се движат нагоре. Ще растат. Ще живеят.

Сещате ли се за 5те отрови? Те тровят живота ни и са в голяма степен основните причини за дискомфорт и емоционални кризи:

Сравняване: не се сравнявайте с другите: вие сте това което сте и е излишно да се товарите с това дали сте като другите;

Очакване: недейте да ‘очаквате’ нещата да ви се случат. Всяко нещо има своя естествен ред, и каквото сте дали – такова ще получите. Очаквания може да имате, но те трябва да са реалистични;

Неприемане: приемете нещата и хората, такива каквито са. Никой и нищо няма да се промени защото вие го искате. Всеки следва своя път. Следвайте и вие своя, и част от него е да се научите да приемате…

Привързаност: не се привързвайте: независимо дали към материални обекти или хора. Това не значи да не обичате, или да се лишите от всичко материално, но недейте да му слугувате, защото така то ви поробва. Радвайте му се когато го имате, но знайте, че можете и без него.

Приемане на себе си прекалено насериозно: това мисля няма нужда от повече обяснения.

Аз само ще допълня, че за всяка отрова има антидот. Сега ще ви кажа аз пък някои от антидотите:

с ЛЮБОВ ще унищожите егоизма и черногледството

с РАДОСТ ще парирате тъгата и депресията

със СПОКОЙСТВИЕ ще изчезнат тревожността и страховете

ТЪРПЕНИЕТО ще направи на пух и прах гневът, фрустрацията и нетърпението

с ДОБРОНАМЕРЕНОСТ ще се преборите срещу грубостта и отхвърлянето

ДОВЕРИЕТО е най-добрия лек срещу желанието за контрол

Със СМИРЕНИЕ И ПРИЕМАНЕ – бой по главата на възгордяването, арогантността, фалша

И САМОКОНТРОЛА срещу загубата на такъв.

Имам да ви казвам още едно нещо. Ще ви разкрия още една тайна, която е основна за моята промяна и моята терапия, която бих нарекла успешна. Знаете доста за мен. Виждате ме каква съм тук и сега. Но имаше едно дълго време през, което бях гневна и страхлива, груба и нетърпелива, не вярваща в себе си и таланта си, тревожна и тъжна, сравнявах се с другите, завиждах. Не виждах изход. Бях в един тъмен коридор. Имаше врати, но не смеех да ги отворя. Предпочитах познатото зло, пред непознатото не знам какво. Толкова дълго стоях там, че от липсвата на свеж въздух и светлина се разболях. И когато въздуха съвсем не ми стигаше отворих вратата, през която се процеждаше светлина. Занулих брояча и тръгнах. И всичко започна да се случва някак лесно. Важното е да не стоите дълго в коридора или пък с пръст протегнат към брояча. Променях се ден след ден. И ПРОДЪЛЖАВАМ. Имам още много. Осъзнавам всичко и живея в движение. Без застои никъде.

Но. Най-голямото лекарство ми го даде един гуру в Индия. Срещнах го по пътя си. Нали сте чували, че не ти намираш Учителя си, а той теб. Когато си готов! Та спрях пред него. Застанах на колене и му се поклоних в знак на уважение. Той сложи ръка на главата ми и каза само две думи – КАРМА ЙОГА. Знаех какво означават, но не осъзнавах какво иска да ми каже. Но сега, години по-късно разбирам смисъла. Разбирам, че това ме изведе на повърхността. На свежия въздух при светлината и топлината на слънцето.

КАРМА ЙОГА е изкуството да правиш неща за другите. Но не насила. А с любов и отдаденост.

Хора! Всеки вярва в нещо – богове, религии, ангели. Без значение. Аз съм пратена при вас. Вие при мен. Намерете вашето призвание. И започнете от днес. И всяка усмивка, всяко озарено от радост лице, всяко благодарно сърце ще са вашите розови хапчета. Любов, истина, простота. Чудеса има! Ние сме чудеса! Животът е най-голямото чудо. Отворете сърцата си и предайте нататък…

НЕЩА ЗА СЛУШАНЕ, РАЗБИРАНЕ И ГЛЕДАНЕ

MAKET_POSTER_INDIA_little_article_large

Преди около две години и половина в залите на Фотосинтезис се проведе едно 3 седмично събитие, което беше наречено „НИКОЙ НЕ СИ ТРЪГВА ОТ ИНДИЯ ЗАВИНАГИ“. Освен изложба от стоп-кадри от видеа и истории от цяла Индия през тези три седмици се случиха няколко много интересни и незабравими срещи. Предлагам ви линк към срещата с д-р Ана Заркова – аюрведа лекар, която ще ви даде малка, но основна представа за методите на Аюрведа. А в колекцията качена в YOUTUBE благодарение на BULGARO ASIA и PhotoSyntesis може да видите и интересните срещи с йогите в България – Анна Павлова, Калина Радичева, пеенето на мантри с Неда Цветкова, поглед към класическата индийска литература с доц. д-р Милена Братоева и други интересни разговори, които бяха документално заснети. Благодаря на всички, които безвъзмезно направиха тези вечери незабравими.

Ето видеото с д-р Заркова:

https://www.youtube.com/watch?v=VbTCweKXZjQ&index=3&list=PL09AC76C45A42410C

Разговора за йога:

https://www.youtube.com/watch?v=InhY8jioBDo&index=4&list=PL09AC76C45A42410C

И всичко останало пак там

https://www.youtube.com/playlist?list=PL09AC76C45A42410C

ПОРЕДНОТО ВДЪХНОВЕНИЕ Водите на Ганга или Пътешествието като леk от Калина Радичева

За онзи, който вижда висшия Брахман, всичко е съвършено,

Целият свят е рай, всички дървета изпълняват желания,

Всички води са чисти като водите на Ганга, всички дела са свещенодействия,

Всяка дума е мъдра и всяко място е свято.

Шанкара, из Песен на осемкратната благословия

„За първи път ли сте в Индия?”. Този въпрос звучи като заклинание при всяка нова среща с местен жител. Ясно е, че да си за първи път тук e специфично изпитание и неизбежно посвещение. Един час преди полунощ е. Пълен мрак. Знам, че търся някакво училище за йога с общото название Rishikesh Yog Peeth. Както става ясно, училищата за йога тук са десетки, няма да се учудя, ако са над сто. Кретам уморена и притисната от тежестта на пълна раница по сокаците на Ришикеш, известен като световната столица на йога. Звучи някак западно, рекламно, повърхностно. Ришикеш е много, много повече от това. Тук са най-престижните училища на Индия – светски и духовни. Тук 75% от населението е грамотно – висок процент. На един от хълмовете над моста Рам Джула се извисява прочутият ашрам на Свами Шивананда. Кой от изкушените от йога по света не е мечтал да го зърне? Тук е учил патриархаът на йогата в България – Венцислав Евтимов. Тук Битълсите са прекарали месеци и в Ришикеш са написали много от най-легендарните си песни. Мисля за всичко това, за да не рухна от умора. Умът ми се опитва да приеме случилото се до тук: преминаването през деветия кръг на ада – железопътната гара на Ню Делхи; пътуването с втора класа на влак, претъпкан с екзалтирани поклонници на Шива; издирването на затъналата в кал автогара на Харидвар с рикша, теглена от колело, подкарвано от изпосталял мъж (аз и раницата ми тежим много повече от него и ми е някак неудобно и още по-неудобно заради десетте рупии равни на тридесет и няколко стотинки, които ми е поискал за услугата); пътуването върху раници и хора в натъпкан до козирката бучащ и пъшкащ автобус до светската част на Ришикеш и от там, със сетни сили – прехвърлянето в още една, този път моторна рикша, за да достигна Ришикеш на Ганга. От тук нататък – пеша. Ръми. Моля се, не знам на кой, да не се строполя в мрака. Стъпвам – джвак, джвак – като в сън. Изведнъж, отново като в сън, я виждам. Свещената река. Първо загатната и проблясваща между къщите, после цялата, лъкатушеща под разлюляния мост Лакшман Джула. Всичко се променя, когато стъпвам на моста. Енергията на реката е толкова мощна, че лекува умората ми за броени секунди. Странно ми звучи тази препратка към времето в случая, тъй като в индийското съзнание „броени секунди” не е нещо много по-различно от четири милиона триста и двадесет хиляди години, колкото трае един божествен дъх на Брама. Продължавам да стъпвам по този мост в мислите си винаги, когато имам нужда от сила, а онези броени секунди траят вечно.

Заминах за Индия по средата на отминалото лято. Завърнах се в началото на есента. В пространството на тези две времеви скоби, поставени в естествения ход на моя живот, се разполага дъждовният сезон, който заварвам там – не без предупреждение. Всичко е по-евтино – цената на шестседмичния курс по йога в Ришикеш, към който съм се запътила, цените в малките пъстри магазинчета на митичния град и всички цени, навсякъде. Постепенно разбирам защо е така. Реалната цена трябва да се плати по някакъв друг начин. Когато плащаш, го правиш, защото получаваш нещо. Винаги е така. В противен случай полученото „не струва”.

Ришикеш се намира на 240 км северно от Делхи, в подножието на Хималаите. Множество малки водопади, събрали водите на легендарната планина, се стичат към първия (или последния, ако вървиш от юг на север) стожер на цивилизацията в равнината. От тучните склонове водите попадат в прегръдката на огромно още от самото си начало речно корито – новородената Ганга – Богиня още тук. Мощна, буйна, звучна и хармонична, гласовита – като огромен хор. Градчето коленичи по двата бряга и свежда глава. Почитта към Ганга е тъкънта на това място. Духовният Ришикеш, ашрамите, къщите и кафенетата, сребристият пясък по бреговете са нейния храм. През юли, август и септември дъждът вали почти неспирно. Водата царува и управлява живота, слънцето се появява рядко – за по два-три часа на седмица. Температурата е около 35 градуса над нулата. Облаците над планината плуват и се менят по форма и цвят като ужасно дълъг, но вълнуващ филм.

Шест седмици наблюдавам тези облаци. Понякога просто кацат по върховете на източните хълмовете като бели шапки, като леки милувки…като натрапчив сън. Този сън най-редовно се изсипва върху терасата ми като стена от вода и ме принуждава да сменям гледната точка на моето съзерцание като ме премества от откритата тераса на терасата с навеса. От нея виждам хълмовете на север. След дъжда там отново има облаци, но съвсем различни. Облаци–мъгли, които размиват контурите на върховете и ги сливат с небето. Планините и небето стават едно, както всъщност си е, и заради което всъщност съм тук – да се слея, да стана едно.

Водата прониква навсякъде, страниците на книгите се сгърчват от влагата, рядко употребяваните дрехи мухлясват в шкафчето, краката свикват да прегазват огромни кални локви с неясно съдържание, разчесаните ухапвания от комари по стъпалата не искат да зарастват. Какво по-мощно от водата би могло да ни научи на сливане, пренасяйки информацията за всичко под слънцето от клетка на клетка към ядрото на самия живот? Започвам да разбирам много по-добре смисъла на хомеопатичното лечение и терапията с цветните есенции на доктор Бах – два спорни в нашия материален свят терапевтични метода, разчитащи именно на способността на водата да пренася лечебната вибрация на определени субстанции в тялото и така да събужда самооздравителния механизъм, заложен в нас. В Индия тези два метода са широко разпространени. В чисто материален смисъл те са много по-евтини. Тук това е от огромно значение за повечето хора. В невидимия спектър на причините, обаче, си мисля, не е ли индиецът дотолкова органично свързан с водата, че принципът на хомеопатията съвсем естествено и без каквато и да било съпротива да се настанява в неговото съзнание? С хомеопатия излекувах стафилококовата инфекция, която ми причиниха мръсните локви, с хомеопатия и влажна ришикешка йога излекувах тежкия хормонален дисбаланс, с който пристигнах в Индия. Години преди това с хомеопатия излекувах хроничните си бъбречни кризи, астмите, бронхитите и пневмониите на четирите си деца. Не е реклама, просто личен опит. За мен всеки природосъобразен метод за лечение, както и всяка болест, е поезия, а всяка груба химична намеса в съвършената лаборатория на телата ни придизвиква отчаян вик за помощ.

Индийците вярват, че Ганга лекува – тялото и душата. Множество малки заслони и сламени колибки се нижат по брега, а мъдреци с огромни расти и дълги бради ги обитават, за да са близо до Ганга джи. По три пъти на ден те се потапят ритуално във водите й – с изгрева, със залеза и по пладне и мечтаят, работят, така да се каже, за да заслужат Мокша (вечно спасение или още – избавление от цикъла прераждания на земята). Няколко от тях дори я заслужили, както разбрам по-късно от писма на ришикешки приятели. Когато Ганга се разбушувала ужасно в края на септември, помела всичко по брега и заляла основите на къщите по най-ниските хълмове. Двама- трима баби отплували завинаги с бясната вода. Когато лично Ганга джи изтръгва душата от тленното ти тяло, Мокшата ти е гарантирана. Няма по-милостива карма от тази, вярва индиецът. Дали заради това или не само заради това, скоро след пристигането в Ришикеш и аз се запътвам по лъкатушещия път към пясачните брегове, тласкана право в гърба от проливния дъжд. Колкото и пъти след това да достигам брега, вълнението от срещата с реката не променя високия си чист тон.

През този ден дъждът пада като стена във водата, а мъгли като току що разчепкана вълна се стелят над повърхността й. Един единствен смел садху, навлязал до кръста в буйните води на Ганга, издига високо събраните си в молитвен жест длани. След малко ме забелязва. Няма как – няма друга жива човешка душа наоколо. Вика ме с жест да вляза в реката. Това е от онези мигове, които се случват, а след това вибрират с неизменно мощна сила до края на живота ти, сигурно и после. Усещам, че не мога да отвърна на призива. Хиляди малки, но здраво затегнати ремъчета от досегашния ми живот ме приковават към пясъка и просто не мога да помръдна. Опитвам се да ги назова: страхувам се, че водата е мръсна, че е прекалено буйна, прекалено студена, имам хрема, която ме мъчи и не минава вече цяла седмица… и още нещо…какво е…о, Боже, не мога да го назова! „Ом намах Шивая!”, чувам молитвения вик на мъдреца от реката. О, Боже, не ми достига вяра, това ли е? Виждам самотния садху да излиза от реката и да се приближава към мен. Подава ми ръка и с тон, нетърпящ възражение, ме подканва да влезем. „Не мога”, отговорям, „имам хрема”. „Ганга джи ще излекува хремата ти веднага”, отсича той. Разплаквам се. Малките ремъчета започват да се отпускат едно по едно. „Май не е само хремата”, изхлипвам. „Реката ще излекува всичко, ела!”. Сграбчвам ръката му и след миг теченията на Ганга вече превземат тялото ми. Ръката на моя кръстник здраво стиска моята. „Ом намах Шивая!”, повтаря той. „Четири потапяния, главата, всичко, нито косъм да не се показва над повърхността!”. Изпълнявам командата. Сега вече знам какво е да се чувстваш прероден.

Докато седим на брега чисто мокри и все по-мокри, защото дъждът не спира да вали, Рави Готам ме пита каква религия изповядвам. Казвам му, че съм православна християнка. Усмихва се с хитра браминска усмивка и казва, че това е чудесно и, за мое сведение, Исус също бил идвал да се потапя тук по тези брегове. Сигурно, казвам си, как да не е идвал. Хремата ми е изчезнала безследно и както се оказва – трайно, въпреки че прекарвам в разговор с брамина още два часа под дъжда.

Денят в Ришикеш започва с изгрева на Слънцето, а появата му се благославя всяка Божия сутрин с пеене на мантри. Толкова много гласове пеят мантри отвсякъде, че ти се струва, че всичко пее. Пеят и птиците, разбира се, пее реката, пеят дори маймуните, които вече тупуртят по покривите, пеят кучетата, а свещените крави постоянно отвръщат „ОМ”. В шест сутринта и ние започваме да пеем, след като в пет и половина сме изпили по един билков чай за събуждане. С матраче за йога под мишница в шест и трийсет учителят Санджей прекосява залата и с най-лъчезарната си усмивка започва своя двучасов урок. Няма милост – свещ, мост, стойка на глава и зловещи триъгълници се задържат по повече от пет минути. Просто не ни дава да излизаме от позата. Дишайте, дишайте, казва. Десет дълбоки коремни дъха през носа, петнайсет дъха. Цялото физическо тяло вие. Чува се как нещо капе по пода – кап, кап. Какво ли капе, пък сега? О, да, това е потта, която се изцежда от телата ни под напъна на тежките асани. Ако те е болял вратът или пък рамото, кръстът – сега болката е непоносима. На третата седмица всички куцаме и се държим за проблемните места. Тичаме да си записваме час за аюрведичен масаж с надеждата той да облекчи малко тежкото състояние. На четвъртата седмица всичко отминава, сякаш не е било. Тялото лети, мускулите са укрепнали, волята също, мантрите звучат все по-убедително. Усмивката на Санджей не слиза от лицето му. „Обичам да вдъхновявам хората за йога”, казва той дяволито. Вдъхновяващо си е, Гуру джи. След осемнайсет години занимания с йога, чак сега разбирам за какво всъщност става дума. Ришикешката школа няма грешка.

Вече шеста година съм практикуващ юмейхо терапевт, от дванайсет години лекувам себе си и децата си с хомеопатия, от осемнайсет години практикувам йога и вече мога да се подпиша под знанието за това, че болката в нас е готова да ни напусне само когато я погледнем смело и с разбиране в очите. (Както обичат да предупреждават хомеопатите – не се притеснявайте, ще има лечебна криза!) Опитите да потискаме болката с всякакви средства, да не й обръщаме внимание и да я забравяме я прави много по-силна, по-настоятелна, опасна и много често – смъртоносна. Срещнах много от болките си в Ришикеш, имах дълги разговори с тях в залата за йога и край реката. Накрая ги изпратих надолу по течението. Потапях се много пъти след онзи ден в Ганга. „Смела си”, казваше Рави Готам. „Потапяш се сама, без мен, тук на пясъчния бряг, а не при стълбите, с веригите за хващане. Дори мъжете се страхуват да се потапят тук”. Още нещо важно разбрах в Ришикеш: всеки малък или по-голям страх е проекция на големия ни страх от смъртта, а смелостта е израз на любовта и доверието ни към живота.

Раздавам дрехите си на бедните в Ришикеш и поемам по обратния път с раница, пълна предимно с книги. Би следвало да е много по-тежка, но сега я нося без усилие. Скачам бодро от рикша на рикша, гледам да не плача за отдалечаващата се река. Трансформирам още тук и сега любимия на западния човек и изпълнен с болка израз „ще ми липсваш” в живителна лична мантра: „Нося те в себе си, Ганга джи”. Усещам, че вече умея да нося по този начин в себе си седемте рилски езера, горите над село Ичера в Сливенския балкан, спокойния сън на децата си, когато съм далеч от тях и всичко, което обичам.

В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА И ЛЮБОВТА – Записки от ашрама

текст и снимки Биляна Савова

„…разбрах какво съм аз и защо е трябвало да съм тук. Аз съм човекът, който прегръща дървото, целува камъка, лети с вятъра, гали водата и танцува с огъня. Това беше моята мантра. Това беше моето сливане с петте елемента. И не е тайна, защото това важи за всеки човек, просто трябва да се осъзнае. „

Пътувам към града, който се намира най-близо до ашрама, с влак. Популярен и удобен транспорт, може би най-добрият начин за придвижване в Индия. Сама съм в купе с петима индуси. Ако броим и съседните купета, където не видях жени, значи сама с доста местни мъжки екземпляри. А купетата в тези влакове са без врати… Но аз не пътувам за първи път в Индия и малко неща от тукашния начин на живот могат да развалят първоначалната ми идея за сън. Със замах изваждам килимчето за йога от голямата си чанта. Постилам го на кушетката на втория етаж в купето, слагам раницата с техниката – професионален фотоапарат с обективи, лаптоп, телефон под главата си, стягам здраво колана с парите и документите на кръста си, нагласявам тапите в ушите, маската за сън на очите, покривам се цялата с един огромен ефирен шал, за да се защитя от комарите, и не след дълго заспивам. Спътниците ми наблюдават всичко това с огромен интерес, но виждат, че не ми пука, и не след дълго заспиват и те. Събуждам се от суетенето на хора, почти е съмнало. Слизам и моментално съм обсадена от таксиметрови шофьори. След кратък пазарлък вече съм в таксито, което ще ме закара до ашрама. Часът е 6, навън вече е като в кошер, всички отдавна са се заели с обичайните си занимания.

Пътуването до ашрама е около два часа, по нов път и сред уникална природа. Вдишвам Хималаите за пореден път през отворения прозорец и това ме кара да се чувствам прекрасно.

ДЕН 1 Правилата в ашрама
Пристигам в седем. Мисля си, че е рано, но още на следващия ден ще разбера, че денят тук започва три часа по-рано. След минути установявам, че събуждането преди изгрев слънце е първа точка от правилника.
Строг правилник. С много ясни и неподлежащи на коментар закони плюс дневен режим. Настанявам се в стая с още 79 жени. Тук трябва да прекарам следващите 9 дни. Избирам си свободен дюшек и се тръшвам уморено. Всичките 80 дюшека са подредени в четири редици направо върху пода, с две пътеки между тях. Лукс е, че тоалетната се намира в края на помещението, тоест няма да се налага да излизам посред нощ навън. Отварям правилника и се зачитам. Още на третата точка разбирам, че няколко дена ще съм извън програмата, ритуалите, кухнята и дори „столовата”, защото на жените в цикъл  е забранено да се доближават до реката, камо ли до храм или до кухнята и храната. За да се храня, ще трябва някой да ми носи обяда в стаята. Казвам обяда, защото всъщност тук само се обядва. Сутрин и вечер се пие чай. Ако пък си много гладен (и тук ресторантьорският бизнес е подпрял едно коленце), има един ресторант и два чайшопа, където освен храна се предлагат и много неща от първа необходимост.

ДЕН 2  Въпросите
Защо съм тук? Какво търся? Какво искам да намеря? Защо са тук всички тези хора?
Ашрам. Място, което те кара да се чувстваш друг…
Място, което някак обединява хората, идеите им, дава отговори, ако, разбира се, можеш да ги приемеш. Място, на което си сам, макар и с други хора. И без да се чувстваш самотен, освен ако не се стремиш към това.
Ако се съберат пропътуваните километри на всички хора, които са тук, може би ще се обиколи Земята няколко пъти. Идват от всички краища на света, за да бъдат физически ограничени, за да се опитат да живеят с минимума, да се приближат към природата, доброволно да изоставят комфорта на другия свят. Идват да станат първични. Може би това помага да се доближиш до себе си. Да поговориш със себе си, да се познаеш, да се заобичаш. Идват, за да станат неограничени.
Ашрам. Място, което те кара да живееш в паралелен свят.
Религия ли е това? Вяра? Търсене на нещо друго? Заради какво? Предстои ми да разбера.

ДЕН 3 Изолацията
Лежа в леглото, покрита със спалния чувал. Вече не съм в голямата стая. Малко приятелства и късмет могат да ти покажат и една друга страна – стая с 9 човека, и то с легла. Няма значение. Та лежа си в леглото и се чувствам изхвърлена. Чувствам се като жертва на геноцид спрямо жените в цикъл. Няколко часа по-късно обаче съм благодарна на съдбата. Просто тази изолация ми дава възможност да стоя отстрани и да наблюдавам всичко, което се случва.
Хората са различни. Някои идват тук от години. Познават се по вещите им движения, приготовленията за церемониите, радоста им от срещите със стари познати. Други, като мен – за първи път. Леко заблудени, лутащи се, объркани.
Разбирам, че след 2 дни имаме насрочена среща с гуруто на ашрама. Чудесно. Тогава вече ще съм добре. А до срещата трябва да реша дали ще поискам от него да ми даде име и да си намисля въпрос, ако, разбира се, желая да го питам нещо.
За него всички говорят със страхопочитание, почитат го като живо божество. Всички искат да го докоснат. А някои не могат. Плачат в негово присъствие.

ДЕН 4 Опит за отключване
Последният ми ден off. Решавам да се поразтъпча малко. За първи път изваждам килимчето за йога и тръгвам да търся място, за да „подишам” малко. Намирам голяма тераса на третия етаж на една от сградите на ашрама и си я присвоявам. Гледката оттам е уникална. Слънцето изгрява и изпълва всяка клетка от тялото ми. Започвам да се занимавам с любимото си упражнение – да се „правя” златна. Невероятно е. И дишането, и асаните ми се получават някак лесно. Някои от равновесните упражнения така леко се изпълняват, че имам чувството, че мога да стоя някоя поза с часове.

В ашрама има и един магазин, собственост на италианка, която е тук от години. Предлага всякакви индийски неща: традиционни мъжки и женски дрехи, бижута, шалове, аксесоари… Решавам да пробвам една тибетска рокля, винаги съм искала такава. Оглеждам се в огледалото, което ми държат, и се харесвам – черната тясна рокля, която винаги ми се е струвала странна, ми стои добре и сякаш е шита за мен. Но се сещам, че съм взела решение да не бъда разточителна, и се отказвам. Сгъвам я и я връщам на най-горния рафт.
Пия чай. Опитвам да се запознавам с разни хора. Не ми се получава и се отказвам.
Часът е едва 8, а вече толкова много неща са се случили. Повечето от хората в ашрама имат всекидневни задължения. Това е тяхната карма йога. Всеки изпълнява това, което му е отредено. И то с желание, пък ако ще и да е миене на тоалетните. Един ден измих няколко тоалетни, на другия ден помагах в кухнята, следващия… вече не помня. Карма йога е и работата ни в цивилния живот. И тя трябва да се върши с желание и отдаденост, за да може да ни се отплаща така, както ни се иска.

ДЕН 5 Сънят, роклята и новото име
Сънувах странен сън. Облечена съм в онази тибетска рокля, която реших да не купувам вчера. Изглеждам прекрасно с нея. Боса вървя по камъните край реката. Само това, но вървя бавно и продължително и като че ли не стъпвам по земята. Усмихвам се. И насън, и наяве. Събуждам се и си казвам, че трябва да отида да си купя роклята. Поглеждам часовника. Часът е малко след 4. Ставам и отивам да се къпя. Не на реката, на душа, но с ледена вода, разбира се. Днес е първият ми ден, в който ще мога да стъпвам, да се докосвам до всичко, което ми беше забранено. Днес е и първият ми ден, в който ще получа чандан. Обличам се, замятам вълнения шал, защото сутрините са доста студени, и се отправям към храма. А там вече са почти всички. Пеят тихо и чакат да започне церемонията по поставянето на чанданите. Сядам на земята и аз и зачаквам. След около час и аз вече съм приобщена, поне знаково, към това общество. На челото ми грее истински чандан – три дебели жълти линии от сандалова паста, които охлаждат ума и „изправят “ мислите, червена точка на мястото на третото око и няколко семенца ориз – символ на чистата душа.
Правя си пак сутрешната йога, докато другите са на церемонията, наречена аарти, на която последователно се пеят химни в прослава на всичко божествено. Химните са на санскрит. Не съм там просто защото нямам усещането, че трябва да съм там.
Става седем, часът, в който отварят магазина, и то само за два часа, и аз нетърпеливо влизам, за да си купя роклята. Намирам я там, където вчера съм я оставила. Плащам и отивам в стаята си, за да се издокарам. Имах усещането, че е много важно да бъда днес с нея.
Обличам се бавно, почти ритуално. Връзвам бяла кърпа с везани цветя и огледалца на главата. Слагам огромни обеци, които също са с огледалца. Излизам и слънцето веднага засиява в огледалцата и ги превръща в десетки слънчеви зайчета, които ме обграждат като щит. Усмихвам се и тръгвам към храма. Удрям една камбана, за да известя на всички, че и аз съм тук. Слънцето ме следва.
Пия чай, говоря с хората. Получават ми се някак нещата. След малко отивам в кухнята – моята карма йога за днес. Ще правя чапати (малки питки от картофено брашно). Усмихвам се на всички и всички ме забелязват и се усмихват. Страхотно усещане.
Преди обяда е срещата на гуруто на ашрама с малката група българи: архитект, търговец на медицинска техника, студентка, готвач, йога инструктор, дизайнер, бивш наркоман… Всички се вълнуват. Сядаме в кръг и разговорът започва. Задават се въпроси, които, честно казано, ме изненадват, защото все пак този човек не е ясновидец, но той търпеливо излушва всеки и бавно отговаря. Мъдър човек. Дойде и моят ред. Погледнах го в очите и се усмихнах. Казах, че бих искала име. Гледахме се дълго. Накрая той се усмихна и ми даде име на санскрит, а преводачът го преведе. Бях изненадана. Получих име, което ни най-малко не ми пасваше. Но пък ми харесваше как звучи – Бинита. Означава молитва.

ДЕН 6 Ритуали
Събуждам се сама, без аларма. Часът е почти 4. Денят започва. Следва задължително изкъпване. На реката. Тъмно, студено, нереално е в речната долина… Тихо, почти като безплътни хората се движат напред-назад, полуголи, влизат в реката, пак тихо, правят трите ритуални гмуркания, излизат и си тръгват. Без звук. Никакъв звук. Само звездите и луната стават свидетели на ритуала. Правиш го със странно, почти мазохистично удоволствие и след това денят ти може да започне. Първото ми къпане на реката, в 4 сутринта, беше равносилно на разстрел. В момента, в който се потопих, дъхът ми секна. Секундите, които бях под водата, ми се сториха цяла вечност. В момента, в който някаква сила ме хвана за косите и ме изтегли нагоре, и в момента, в който половината ми тяло беше извън водата, аз не дишах. Не можех да си поема дъх. Нещо жестоко стягаше гърдите ми. Изведнъж стана. Въздухът влезе и излезе, но с болка. Седнах на камъните, мокра, свита и омотана във вълнения си шал, започнах да вдишвам и издишвам бавно и съсредоточено. Треперех цялата. Всяка клетка трепереше. Дали така се чувстват хората, когато се раждат? Родила съм се веднъж, самата аз съм раждала два пъти и няколко пъти съм присъствала на раждане. Може би е така… Излизаш от водата, излизаш от утробата и трябва да поемеш дъх. Сам. Ако не успееш, там, в родилното отделение, квалифицирани хора са готови да ти помогнат. А тук, когато преживях като че ли второто си раждане, нямаше кой да ми помогне, не можех да си поема първата глътка въздух. Трябваше да се справя сама. Отново невероятно усещане.

ДЕН 7 … И ако почувстваш любов на такова място, насочи я към себе си…
След поставянето на чандана съм готова за сутрешното аарти. Влизам в основната зала на храма, като преди това отново тържествено удрям една от камбаните. Пак за да разберат всички, че съм тук. Сядам на ледения под. Затварям очи и се опитвам да се оставя на мелодията и вибрациите, които идват от стотиците гласни струни и безкрайните повторения на санскритските текстове. Не след дълго отварям очи и изпитвам непреодолимо желание да избягам. Те пеят, прославят и се молят. А аз? Съпротивлявам се. Срещу какво? Какво искам всъщност?
Влетявам в стаята си, вземам килимчето за йога и отивам на реката. Там, в средата на долината, насред камъните, има дърво. Уникално. Голямо и силно. С големи и силни корени. Там исках да отида. Това беше моят храм. Седнах така, че гърбът ми почти целият беше вътре, в ствола на дървото. Затворих очи. Другото усещане започна почти веднага. Слънцето отново проникваше през очите ми. Отново започнах да се „правя” златна, но този път ставаше някак от само себе си.
Не знам колко време съм стояла там. Не беше важно. Важното беше, че бях намерила мястото и дървото и бях загубила представа за времето. Бях усетила любовта на това място, то ме приемаше и аз него. Такъв вид любов чувствах за първи път в живота си.
И така – влюбена в себе си, в мястото, в дървото – тръгнах обратно към ашрама. Вървях и се усмихвах. Беше невероятно.
И както лошото тегли след себе си задължително лошо, така хубавото води до още по-хубави неща и усещания. Явно вече бях отворила вратата.

ДЕН 8 Магнитните камъни и мантрата
След неуспешен опит да слушам химните на сутрешното аарти, а още по-малко да ги пея тръгвам към моето дърво. По пътя, в каменната долина срещам човек, който прави странни неща с два камъка. Опитва се да закрепи само в една допирна точка голям, продълговат и овален камък върху друг, по-голям, неравен и неподвижен. Той не обръща внимание на скептичния ми поглед, а продължава невъзмутимо да се опитва. Не минаха и 3-4 минути и двата камъка залепнаха един за друг. Той бавно отдели ръцете си от камъка. Погледна ме и аз, засрамена, се сетих за фразата „Няма невъзможни неща”! Да, но… Какъв закон на физиката действа тук? Извиних се за недоверието и попитах как става това. Отговорът беше кратък и прост: „Искаш го, концентрираш се и се получава. Това е мантра. И ти можеш, само го поискай.”
Продължих към дървото. А дървото, освен да подслонява медитиращи йоги в ствола си, е приютило в корените си множество камъни с формата на сърце. Хората ги намират в долината, носят ги и ги оставят там. Много са. И някои от тях са внушително големи. По пътя ме намира и моето сърце. Вземам го, но преди да го оставя под дървото, наплюнчвам пръстите си, вземам боя от чандана на челото си и му правя една рисунка отгоре. За да си го надпиша. За да се знае, че е моето сърце. Някой вече е заел съкровеното място в дънера и медитира, затова сядам по-встрани, на една скала. Не спирам да мисля за камъните. Не ми го побира мозъкът. Как става?

Днес е денят, в който гуруто ще ми даде лична мантра. Мантрата е фраза от няколко думи, която се повтаря минимум 108 пъти. Броеницата, или „мала”, както тук я наричат, е с точно толкова топчета и джапата (повтарянето на мантрата с броеница) трябва да се извършва всеки ден, и то по няколко пъти. А сега да те видим, като не можеш да се молиш? Ама това не е молитва. Мантрата помага да се концентрираш, да изгониш мислите, които се блъскат като бръмбари в главата ти, да усетиш вибрациите на звуците. Мъдрият човек ми я дава тайно, зад една завеса. Говори тихо и има само една жена, която ми я записва на листче и ми помага да я произнеса няколко пъти.
Купувам си мала. От планински кристал. Харесва ми звукът на кристалните топчета, когато лекичко се удрят едно в друго. А кога ще направя джапа? Не знам. Когато усетя, че съм готова.
Идва обядът. Не съм гладна и решавам да отида да видя пещерата за медитация. Това не е просто някаква си пещера. Там преди около 50 години местен селянин открил млад човек, йога в медитация, свят човек, който, като излязъл от това състояние, започнал да проповядва, създал ашрама и привличал хора от целия свят през следващите 15 години от живота си. Никой не е попаднал случайно там. Всички са били извикани. И след като бил извикан и посветен и този, който сега е гуру на ашрама, светецът една сутрин просто изчезнал, все едно се разтворил в реката. Така казват хората. Та това е неговата пещера. По изключение вътре няма никой. Влизам лазейки, сядам на каменния под. Затварям очи и не след дълго усещам, че нещо ме дърпа като магнит. Силата започна да се увеличава. Спирам. Явно просто не ми стига смелост да се оставя сто процента на усещанията. Отварям очи и се сещам за магнитните камъни. Ще пробвам. Искам и ще стане. Излизам, лазейки отново.
И пак съм на реката. Вземам камък, избирам и друг камък за основа, клякам ниско и започвам да намествам този, който е в ръцете ми. Концентрирам се. Гледам там, в точката, където хипотетично би трябвало да се закрепят в равновесие. След няколко секунди не мислех за нищо друго освен за тази точка. Не след дълго усетих нещо, което ме изуми. След като вече бях уцелила посоката, наклона за равновесието и много бавно правех, така да се каже, фината настройка, изведнъж някаква сила сякаш дръпна горния камък, чу се лек звук като прещракване и усетих, че мога да си дръпна ръцете. Много бавно отделих длани от камъка и о, да, той стоеше прав – неподвижен, невероятен… Допираше се с другия камък само в една точка. Извиках силно. Дотичаха хора, помислили си, че ме е ухапала змия. И въпреки че се беше получило, аз продължавах да повтарям: не може да бъде, не може да бъде, не може да бъде… А долината беше ми дала може би най-важния урок: вярвай в себе си. Започнах да поставям камък след камък. Избирах си все по-големи и трудни. И всеки път ставаше. Чувствах се като повелител на долината и на камъните.

ДЕН 9
Просто благодаря…

В четири отново съм на реката. Луната е огромна. Поглеждам я и се сещам за всичките невероятни луни, които са ми се случвали в живота. Нямаше как и тук да я няма. Наблюдава ме. Събличам се бавно. Влизам във водата. Усещам, че не ме вцепенява, а просто се плъзга по кожата ми. Правя три потапяния и излизам. Обличам се, пак бавно. Нищо, че съм мокра, нищо, че е не повече от 2-3 градуса. Сядам на един камък, гледам звездите и луната и слушам реката. Изведнъж на камъка до мен нещо проблясва. Доближавам светлината на фенерчето си и виждам, че това е мала. Цветна. Красива. Каменната долина и човекът, който ми разкри тайната на успеха, ми даваха подарък. Благодаря за тайната и подаръка, ставам и тръгвам.
След час съм в храма. Получавам последния си чандан. Харесва ми жеста, с който го слагат, харесва ми студенината на боята и после да усещам как изсъхва на челото ми и се слива с мен. Благодаря на този, който го прави. Правя истински пранам. Покланям се, без да се замислям как и защо го правя.
Отново нямам желание за песни. Без да губя време, тръгвам към долината и дървото. Там са моите храмове и светини. Дървото е само. Сядам в дънера, сплитам краката си в корените, затварям очи и започвам да чакам слънцето. Имам да му благодаря и на него. За това, че ме събужда всеки път, когато съм заспала. И в пряк, и в преносен смисъл. Денят беше прекрасен. Просто прекрасен, като всеки друг ден. Изведнъж в мен изникна потребност, която вече наистина беше доста шантава. Исках знак. Така както се случва в приказките, в невероятните истории. Исках знак от този, който ме беше извикал там, исках да знам, че ме е видял и че е доволен от това, което ми се случваше, исках знак… Повтарях, без да спирам – дай ми знак, просто ми дай знак…  Изведнъж гръм разцепи небето. Изплаших се и отворих очи. Небето беше ясно. Станах. Дръпнах се от дървото, изплашена, че това, което става, е само в съзнанието ми. Седнах на един голям камък и не знаех какво да мисля. След няколко минути се изви буря. Вятър вдигаше пясък и го носеше право в лицето ми. После спря. След още малко, пак. Този път срещу мен идваше едно малко торнадо. Идеална малка пясъчна фуния, която се извиваше точно в моята посока. Затворих очи и оставих да мине през мен. Не след дълго всичко утихна. С усилие отворих клепачи. Цялата бях в пясък. Погледнах нагоре. Небето беше ясно, слънцето все така си грееше. Поех дълбоко въздух, издишах и казах: добре, разбрах, видял си ме. Благодаря за гостоприемството! След това благодарих и на водата, че ме роди отново. Изкъпах се за последно и дълго време държах дланите си върху ледената вода. Просто я милвах.
Облякох се и отидох за първи път на огнената церемония в храма, за да хвърля в огъня и моите дарове. Пак за да благодаря.

И след всичко това разбрах какво съм аз и защо е трябвало да съм тук. Аз съм човекът, който прегръща дървото, целува камъка, лети с вятъра, гали водата и танцува с огъня. Това беше моята мантра. Това беше моето сливане с петте елемента. И не е тайна, защото това важи за всеки човек, просто трябва да се осъзнае.

А подходящото място?
То може да бъде навсякъде…

снимки и текст http://www.eva.bg/article/1401-Zapiski-ot-ashrama