Архив на категория: вдъхновение

Просто да бъдеш / Скоростта на живота / видео

Това видео е заснето на 8 април. Един месец след като загубих двама от най-скъпите ми хора и 2 дни преди сърдечната операция, която ми предстоеше. От тогава са минали малко повече от три месеца…

Броя тези дни и месеци не за друго, а защото пак установявам, че скоростта на живота не се измерва с време и с разстояние. Измерва се с нещата, които мислим, правим и които пълнят краткото ни присъствие в този свят. Измерва се със смисъла на действията ни. Измерва се със събуждането ни сутрин, изпълнени с желание да продължим и със заспиването ни вечер  – удовлетворени и благодарни от изминалия ден. Клиширано звучи, знам. Особено когато ни е трудно. Когато не върви. Когато има болка и безпомощност. Но знам също, пак от опит, че винаги може да се намери онази, дори и на пръв поглед малка причина, която да те накара да погледнеш на света от друг ъгъл. Да поискаш да видиш слънцето. Да поискаш да направиш нещо добро. Да бъдеш полезен за себе си. И за другите. Да, не просто го знам. Аз вярвам, че всеки може да го направи.

Видеото е любителски запис от моето участие на фестивала „Свободата да бъдеш“ април, 2017 и е разделено в две части. 

 

Просто да бъдеш

stone_heart_by_furrrka-d9qkin9
Stone Heart by Furruka

Просто да бъдеш… *

*този текст е написан спонтанно и специално за участието ми във фестивала „Свободата да бъдеш“, който се проведе на 8 април 2017 и е вдъхновен и провокиран от нещата, които ми се случиха през последните 4 седмици.

Едно от най-важните неща в говорене пред хора е честността, доверието и желанието за споделяне и промяна. Днес съм тук, защото ме поканихте. А аз приех, защото в последните няколко години едно от най-смелите и смислени неща, които правя е да споделям. И не просто да разказвам моята история, а разказвайки я да давам сила на тези, които я поискат и осъзнават, че имат нужда от това и заедно правим първата крачка. Но когато приех изобщо не подозирах какво ще се случи междувременно и че дори самото ми участие ще бъде под въпрос… Но нека не избързвам.

Тук съм и щом съм тук ще бъда откровена и истинска. Защото моят принцип е не просто да говоря. В това отношение не съм професионалист. Аз говоря тогава, когато имам да кажа нещо и когато съм убедена, че има смисъл. Днес ще ви разкажа как измерих скоростта на моя живот през последните 4 седмици.

Живеем в много объркани времена. И интересни. Губим се или се крием в черупките си и балоните си на комфорт, които съзнателно градим, за да оцелеем. Но истината е, че това не ни помага да оцелеем, нито пък да живеем смислено. Това ни ограничава. Това ни прави страхливи. Прави ни безчувствени. Прави ни болни. Аз не искам да бъда такава. Не искам и да съм обградена от такива хора. И чисто егоистично погледнато правя го заради себе си. Но пък разбрах, че този здравословен егоизъм помага не само на мен. Защото има поне две същества, които се чувстват спокойни и щастливи от тази ми промяна – прекрасните ми дъщери. И в това съм абсолютно убедена. Покрай тях има поне още 5-6 човека, които също се чувстват така. И тези 5-6 човека също се променят. И така до безкрай.

Темата е Животът. И скоростта, с която минаваме през него. Всъщност всеки ден темата е животът. Събуждаш се сутрин и това е ново начало. Слънцето си тръгва вечер, идва тъмнината и покоя. Раждаш се и умираш. Това е животът. И скоростта не се измерва с времето, в което си съществувал на този свят. Скоростта се измерва с други неща…

Великият Айнщайн стига до заключението, че нормалният ни опит в живота като колело на хамстер е илюзия. Въртим все по-бързо и по-бързо, опитвайки се да стигнем някъде. А междувременно под повърхността времето е отделно, друго измерение, където миналото, настоящето и бъдещето се сливат и се превръщат в дълбоко време. И няма къде да стигнем. Алберт Айнщайн нарекъл това състояние “просто да бъдеш”. И той е споделил, че когато го преживява изпитва свещена благост. Да излизаш от колелото и да влизаш в това състояние не е трудно и със сигурност е нещо, което ти дава големи дози благост.

Случвало ли ви се е да четете дебела книга, която е толкова интересна, че я прочитате на един дъх? И то толкова бързо, че след това съжалявате, че е свършила, че и по-лошо – не можете да си спомните много от детайлите в нея. А случвало ли ви се е да искате да промените дизайна на тази книга? Да направите друга корица? Да смените шрифта? Да го направите по-четим и по-голям, за да минавате спокойно през страниците? А да добавите илюстрации или пък да си представяте, че историята, която четете се случва с вас или пък да видите филм с тази история с любимите си актьори? А да подчертавате в книгата? Със сигурност – да. Аз самата правя това с повечето книги. Сещам се за много книги, с които съм правила това. Но сега ще ви разкажа за моята книга. Не, не съм написала книга. И сигурно няма да го направя. Но знам как изглежда книгата на моя живот.

Сега си представете, че в ръцете ви е вашата книга. Книгата на вашия живот. Как си я представяте? Дебели, тънки корици, бяла хартия, цветна… Какъв е шрифта? Какъв е обемът й? Как изглежда корицата?

Аз съм графичен дизайнер. Правила съм и ще правя много книги. И всяка книга изисква уникален подход. И за да направя добра корица, моето правило е да прочета текста. Но тук става въпрос за готов текст. За история, която е плод на нечие въображение, или проучване, или споделяне на опит. Много често трябва да се съобразя с идеята на автора или издателите, без това да покрива моите представи и критерии. Да не говорим, че много често трябва да се работи бързо. Че сроковете са, както обичаме да казваме, “за вчера”…

Но за моята книга нещата стоят по много по-различен начин.

Аз не знам целия текст. И няма как. Да не говорим, че имам, ако условно разделя книгата си на глави обозначаващи времеви периоди в живота ми, имам такива, които мога да опиша само с няколко изречения. И много празни пространства… Но не са празни пространства на нищоправене или самовглъбяване. Не, това са празните пространства на препускането. На правенето на неща, които не помня. Минавала съм с такава скорост, която ми е размазвала всичко – хора, случки, природа, погледи, отношения… По същият начин по-който се размазва всичко, когато се движиш в кола с много висока скорост. А когато караш кола с такава скорост единственото, което усещаш, то даже не го и виждаш, а само го усещаш е, че трябва да си концентриран и да не поглеждаш встрани, за да оцелееш… Споделям това от собствен опит. Както живеех, така и шофирах. Карала съм с 280км/ч. Надбягвала съм се с други като мен. Съвършенно непознати хора по магистралите. Сама в колата и зад волана. Даже нямаш време да погледнеш километража, толкова бързо се случва всичко. Но да се движиш с такава скорост е безотговорно. Не само към себе си, но и към другите. Защото, ако се размажеш на магистралата много често ще си причина за смърт на още хора… Но тази глава от моята книга, този участък от моя път се нарича “Живот на скорост” и тази тема би била подходяща за форум, който се нарича “Свободата да избереш да се убиеш”. И буквално, и метафорично. Защото начини има много. И всички те, до един са свързани с висока скорост. Така е в живота. Е, сигурно няма да умре никой в буквалния смисъл на думата, но със сигурност ще има пренебрегване, липса на внимание, недостатъчно време, изпускане на моменти, погледи, усещания… Болести. Много болести…

Но този форум, който ни е събрал днес се нарича “Свободата да бъдеш” и моят опит показва, че да Бъдеш не означава да забравиш кой си, къде си, какво искаш… Да Бъдеш означава да си осъзнат. Да Бъдеш тук и сега. Просто да бъдеш. Благодаря, Айнщайн! Благодаря и на Буда, на Гуруджи Гоенка, защото те пък в последните три години ме посветиха в гениалната медитативна практика Випасана, която 5000 години преди Айнщайн е показала истината за трите думи: Просто Да Бъдеш!

Всяка една книга на живота, както и да се казва, на който и да е, започва с първа глава, която се нарича Раждане. Родила съм се преди 49 години. И тогава е започнало писането на тази глава. Но към нея ще добавя неща, които осъзнах по-късно. И не само. В моята книга ще има още глави, които ще се казват Раждане. Или ново начало.

Навярно малко от вас са присъствали на раждане и са наблюдавали целия процес от А до Я. Аз го направих. Защото макар и да съм родила две деца и да съм участвала като главен герой в този процес, исках да го наблюдавам просто като мълчалив свидетел. Преди години помолих сестра ми, която беше на път да роди втория си син да ме допусне до този човешки акт. Благодаря й, че ми разреши.

Да, раждането е болка. Знам го от опит. Но, ако се борим срещу болката ще си причиним още болка и ще попречим на процеса. Снимах по време на това раждане. И в момента, в който малкото човече тръгна да се появява, ръцете ми трепереха и едвам удържах тежкия фотоапарат. Моментът е изключителен. И тези секунди са част от дълбокото време. Истинска магия. Усещането, че си там, че си ти, че присъстваш с цялата си същност. А големият урок, който ни дава този акт е, че можем се открием, дори когато е болезнено. В самото раждане има един момент, в който спираш да се съпротивляваш, отваряш се и се оставяш на мощната вълна, която довършва процеса…

Раждаме се с открити души. Уникални и крехки като снежинки. Неповторими. Всички. Без изключения. Но после порастваме и започваме да се покриваме – за да се впишем в нормите на семейството, в правилата на общността, в каноните на религиите. Покриваме се пласт по пласт. За да се скрием. За да не ни наранят. Крием емоции. Крием автентичност. С отговорности към всичко останало, но не и към нас. И живеем години, години, подтискайки всичко това. Чувстваме се неудобно в кожата си, оправдавайки нечии очаквания, забравайки кои сме… И това ни разболява. Това разболя и мен.

Да, така се случва. Така се случва в живота. Когато ти се случват трудни и болезнени неща отново се съпротивляваш. Затваряш се. Но, ако останеш отворен, някак много по-лесно се решават ситуациите. Затова, когато в живота ми стана много трудно и болезнено, аз избрах да се отворя. Да бъда любопитна. Да сляза от колелото. Да попитам болката защо е дошла. Защото тя винаги ни носи нещо. Нещо, което иска да се роди.

Така започва животът и така започва промяната, новото начало… Така започва и осъзнаването за скоростта, с която минаваш през живота си.

“Скоростта на живота” е формулировка на тема, която ми хрумна спонтанно в мига, в който получих поканата да участвам днес. Буквално секунди след като Самуила ме попита как да отправи моето участие. И от онзи момент до сега не съм спряла да мисля върху този феномен, върху това абстрактно и неразбираемо понятие за време, за скорост, за живот. Но което, макар и да не го разбираме ни е погълнало изцяло.

И точно в мига, в който дадох заглавие на темата, историята, която е в тази глава на книгата на моят живот, която сега ще ви разкажа, започна щуро и безкомпромисно да ми показва неща, които ще споделя с вас. Отново ще се отворя за болката. За да излезе. Ще я попитам защо идва. А вие ще бъдете свидетели на това.

***

Заглавието беше измислено на 6ти март. На този ден бях в болница с майка ми, която живееше последните си часове на този свят. Беше и измислена след като бях с нея последните две седмици преди 6ти март. Виждах какво се случва. Осъзнавах случващото се. 6ти март беше нейният рожден ден. Тя навърши 71 години. Почти без да го осъзнае. Основната й грижа в този момент беше свързана с няколко неща – да се примири унижението, което хората изпитват в тези моменти, когато са безпомощни и когато не могат да направят нищо сами; да се опитва да диша и да издиша; и не на последно място да комуникира видимо с хората, които я очакваха… Да, тя комуникираше с другия свят.

На 7ми март вечерта тя пое последната си глътка въздух и отлетя. Видях цялата страшност на този момент и за моя радост, осъзнах, че не е страшен. Този момент е магичен. Ще ви разкажа, с риск да ви стане драматично, за тези няколко минути. Защото тези няколко минути ме потопиха в дълбокото време. Те бяха толкова силно наситени с живот, че преобърнаха представите ми за време, скорост.

След като направихме, заедно с две санитарки, обичайните неща, за да приготвим майка ми за нощта, отидох да подсетя сестрата да не забрави да й даде средството за по-спокоен сън, се върнах до леглото й. Хванах ръката й и й прошепнах в ухото: “Лека нощ! Нека сега да поспим, а утре продължаваме!” В този момент тя ме стисна за ръката толкова силно, колкото би ме стиснала, ако видеше, че тръгвам да падам от нещо високо. Или пък тя започваше да пада от високо. Или пък защото отлиташе… Да, точно това се случваше. Отвори очите си толкова широко, все едно искаше да възприеме за този кратък миг картината на целия свят, който я обгражда и да я запечата завинаги в съзнанието си. Пое много дълбоко и звучно въздух, все едно вдъхна целия космос. За части от секундата останахме така. Влязохме заедно в дълбокото време. Осъзнах важността на този момент. Осъзнах себе си в този момент. Осъзнах края на живота. Почувствах смъртта.

Единственото, което й казах беше: “Обичам те! Моля те, прегърни татко от мен!”… След това, въздухът, частицата космос, който беше вдъхнала излезе и заедно с него видях с очите си как този дъх пое душата й, пое всичко, което беше тя и го разтвори в пространството. Държах ръката й и наблюдавах как тялото се сви. Да, сви се. Тя физически и видимо загуби себе си. Остана тялото. Осъзнах преходността му. Оставих ръката, която все още ме стискаше силно. Това, което остана на леглото беше нещо, което не ме изплаши. Това вече не беше моята майка. Дъхът и духът на тази жена отлетяха пред очите ми. Не изпитвах нищо към това, което остана. През мен мина силна вълна. Тя физически накара тялото ми да настръхне. И отвън и отвътре. Вълната тръгна от пръстите на краката ми и излезе със страшна скорост през върха на главата ми. Отново мощната вълна. Веднага след това в мен настъпи най-голямото спокойствие, което съм изпитвала.

Дръпнах се настрани. Дойдоха медиците. Включиха й машина за електрокардиограма. Сърцето продължаваше да работи. Утихна много бавно. Стоях и гледах.

Излязох от стаята.

Излязох от сградата. Върнах се в хотела, в който бях отседнала и зачаках…

Телефонът ми звънна.

Това, което ви спестих в началото на разказа си за тази вечер е, че два часа преди това да се случи с майка ми, ми се обадиха, за да ми кажат, че най-добрият ми приятел, човекът, който винаги е бил до мен, и в хубави, и лоши моменти, в последните 30 години от живота ми, човекът, който ми беше повече от брат е получил сериозна сърдечна криза и в момента го оперират, за да се опитат да го спасят.

Отговорих на обаждането.

Отсреща хлипаше жена му, която ми съобщи, че го няма вече… И неговият дъх беше се разтворил в космоса.

Затворих очи и заплаках. Много ярко си представих майка ми, която го хваща за ръка и заедно отлитат. Заедно, в дълбокото време.

Всичко това се случи за някакви си 2-3 часа. Загубих жената, която ме роди и отгледа, с която живях първите си съзнателни 20 години и човека, който ми беше най-истински приятел, с който бях следващите 30… Загубих човека, с който построихме къща за майка ми, в която тя живя последните си 4 години и й даде душата си.

Защо ви разказвам всичко това? Защото се отварям и оставям болката да излезе.

Защото искам да ви обърна внимание на другото най-важното нещо в този живот. Смъртта. И защото само нещо, което не се е родило, то не е стигнало до смъртта.

Защото, ако не се страхуваме от нея бихме живели много по-добре. Защото, ако наистина спрем да се страхуваме, че ще загубим някой или нещо, бихме били много по-свободни и по-щастливи. Защото за смъртта се мисли, докато си жив. За да не живеем въпреки смъртта, а заради нея.

Сещам се за един диалог от Махабхарата, великият санскритски епос: „Кое е най-чудното нещо на света?“ А отговорът е: „Най-чудното нещо на света е, че навсякъде около нас може да умират хора, а ние не осъзнаваме, че може да се случи на нас.“

Както и да живеем, бързо или бавно стигаме до този момент. Без значение кои сме, какви сме, колко сме успели… Най-важното за този момент е да си готов да отлетиш изпълнен с любов и удовлетворение.

Никой не знае кога ще се случи това. Ако за майка ми беше процес, за който тя се подготвяше още от момента, в който си отиде баща ми и тя просто не можа да продължи без него, за моят приятел беше внезапно. За смъртта на майка ми бях подготвена. За неговата – почти не. Казвам почти, защото малко по-късно осъзнах, че подаръкът, урокът, който получих от последните секунди на майка ми, от дълбокото време ми помогнаха да осъзная Внезапната смърт. Да я приема. И да, да се подготвя за нея. И не само. Неговата внезапна смърт всъщност сега спасява живота ми…

Освен всичко това се случиха и още неща – седмица по-късно малкият ми племенник, заедно с негов приятел станаха жертва на похищение и обир… Много близка приятелка, също бе стопирана от болест, за която никой нищо не можеше да й каже дълго време. И тя в момента не се движи. Буквално… На друга и съобщиха, че й остават само два месеца живот…

Това, което се случваше с мен беше нереално и в същото време самата реалност. И всичко това само за няколко дни. Приемам реалността. Опитвам се. На моменти трудно, но приемам, правя нужните избори и решения и продължавам. И от цялото си сърце благодаря на Випасана за това, на което ме учи. Защото Випасана не е просто една медитативна техника, тя е онова нещо, което наистина ми показва и ме учи да приемам реалността такава, каквато е. Учи ме да наблюдавам. Да осъзнавам.

Две седмици след 7ми март, отидох на профилактичен кардиологичен преглед. Буквално ден-два след като се простихме и с двамата започнах да усещам, че нещо се случва със сърцето ми. Родена съм с леко увреждане на сърцето и точно в този момент, то, разбито от мъка, започна да ми дава странни сигнали. Случилото се със сърцето на моят приятел беше основната причина да усетя моето. Да го чуя.

Само 15 минути след началото на прегледа бях приета по спешност в кардиологичната болница. Една седмица по-късно категорично се установи, че клапата на аортата работи само на 30%, а самата аорта също е с проблем. “Трябва да се действа без отлагане” – така ми каза професорът, с който се срещнах точно преди 5 дни.

Днес е 8ми април. Изминал е само един месец от момента, в който приех да участвам на този форум и да говоря за живота. А, да и за скоростта му.

След два дни гръдната ми кост ще бъде разполовена, сърцето и белите ми дробове ще бъдат спрени и няколко часа ще бъда на машина сърце – бял дроб… Ще вляза отново в дълбокото време. Хирурзите ще направят нужното. Не се съмнявам в успеха на тази сложна интервенция. Но няма да скрия от вас, че всичко това ме накара да мисля за смъртта отново. И то не на някой друг. За моята. За радост го правя без страх.

И благодарност… Защото това, което се случи, сега спасява моя живот. Защото моят прекрасен приятел си отиде точно от това, което в момента при мен, за щастие навреме, се диагностицира като проблем.

И в този момент искам да му кажа отново: “Клетвата работи, приятелю!”

Знаете песента „Клетва“ на Щурците: “Кълна се, попадне ли в беда един от нас да му подам ръка и в лош за мене час…”

… да, това беше нашата песен и нашата клетва. 30 години. И погледнато отстрани цената е висока. А погледнато от моето вътре – цената много висока. А благодарността ми огромна и вечна.

Сигурна съм, че на 11 април ще бъде отворена още една глава в моята книга, с която ще отбележа ново Раждане. Ще започна нов живот.

Обаче всяка една книга на живота, както и да се казва, на който и да е, завършва с глава, която се нарича „Смърт“. Моята е проектирана и визуализирана вече. Защото знам, че от тук нататък, когато и да се случи ще си отида спокойна, удовлетворена и със сърце изпълнено с любов. Без ритуали, без погребения, без напълно излишна суета. Просто това, което съм аз, ще се слее с миналото, настоящето и бъдещето. Ще вляза завинаги в дълбокото време. Където всъщност сега, когато сънувам или медитирам, намирам всички тези любими мои хора, които вече не присъстват физически около мен. Намирам ги, за да се погледнем отново, за да си кажем нещо, за да ми помогнат да продължа напред.

Има и една глава в моята книга, която се нарича Хималаи. Много неща усетих там. Много хора учители срещнах. Сблъсках се с истински екстремни предизвикателства, които ме отвеждаха на ръба. Научих се да вярвам в себе си. Научих се да си помагам сама. Научих се да мога сама.

Виждали ли сте мандала? Това е картинно изображение на живота. От санскрит думата се превежда с думите “същина + съдържа”. Също се превежда и като “кръг, обиколка”. Когато видях мандала за първи път, на повече от 4500 метра надморска височина, в един от най-красивите будистки манастири буквално дъхът ми спря. Тя беше огромна. Създавана без почивка от монасите на манастира в продължение на денонощия. Беше голяма, красива, шарена и много крехка. Създадена от цветен пясък. Какъвто е и животът. Но, когато видях, как за части от секундата те наклониха мандалата и оставиха шарените форми да се слеят една в друга и как вятърът пое цветният прашец и го отнесе със себе си, не просто ми секна дъхът… Сърцето ми все едно спря. А те го направиха с усмивка и радостни възгласи. Според мен няма по-добра визуализация за крехкостта и преходността на живота. И колкото по-рано осъзнаем тези му измерения, толкова по-свободни ще бъдем.

Моята мандала стои в съзнанието ми непрекъснато. И колкото повече се концентрирам в нея, толкова по-ясно виждам цветовете. Усещам крехкостта. Осъзнавам ефимерността й. Добавям нови цветове и форми. Старая се. Но никога не забравям, че един ден тя ще се наклони и всичко ще изтлее в огъня, ще се разпилее по вятъра, ще се разтвори във водата, ще се слее със земята.

Сетих се през тези дни, когато си мислех за това, което искам да ви кажа и за още уроци, които ми дадоха Хималаите и будизмът, с който се сблъсках на тази голяма земя. Сетих се, защото тези уроци ми помагаха във всеки един момент от тези 4 седмици.

Сетих се за момента, в който на повече от 5000 метра височина осъзнах, че това е предела на моите възможности. Сетих се, че повечето решения, които взимах тогава там в екстремните хималайски моменти, бяха решения, които бях взела предварително. Защото това бяха решения, които спасяваха мен и в същото време спасяваха и хората около мен, защото там винаги има реална опасност да паднеш и да станеш бреме за другите. И в много голяма степен това се решава от изборите, които правиш. Така е и в живота. Непрекъснато сме изправени пред екстремни ситуации. И често те са свързани със страхове. И почти винаги страховете ни водят до паника, която парализира мислите и действията ни. И това е големият ми хималайски урок – да взимам решенията предварително. Това се практикува и в психотерапията. Там в състояние на отпускане и воден от терапевт, можеш да визуализираш проблемите, да си измислиш решения, които може дори да са абсолютно неприложими в реалността, но ако направиш това, повярвайте ми, когато дойде моментът за решение и избор, няма да има нито паника, нито парализиране на мисълта и ще има само желание за отговорно взимане на решения.

Хималаите ме научиха и на това да разбера къде съм, да осъзная мащабите на вселената, да намеря 5те елемента в себе си, да се сливам с това, което ме обгръща, да повярвам в себе си – във възможностите си, в преценките си, да имам по-добра самооценка. Да се обичам и да обичам…

Това беше скоростта на този един месец. Аз не просто намалих, аз спрях. Спрях пред смъртта, спрях пред несправедливостта, спрях, за да си припомня уроците, спрях заради сърцето си, спрях и заради новото ми раждане.

Всеки би спрял. Нали сте виждали, как каквото и да ти се случва, колкото работа и задачи да имаш, дойде ли раждане или смърт близо, хората спират. Събират се. Прегръщат се. Говорят си мили неща. Благодарят. И няма случай, в който това да не се случва.

Всяко раждане и всяка смърт ни потапят в дълбокото време. А това могат да правят и изгревите, и залезите, защото те са най-простата и най-истинската метафора на раждането и смъртта. Можем да го правим всеки ден. В ритъм. В цикъл. С благодарност и усещане за свещенна благост.

Представете си, че живеем в свят, в който всички хора се събуждат рано сутрин, застават срещу огненото кълбо, спират за малко и посрещат слънцето. Няколко минути в тишината на тази магия… Наслаждават се на тези мигове светлина и благодарят за новото начало. И правят същото и вечер – изпращат слънцето и благодарят за това, което им се е случило днес. Ето това е животът и скоростта му се измерва с осъзнаването. На всеки един миг. И мига на началото. И този, който според мен е най-великия – на края. Скоростта на живота се измерва най-точно с изгревите и залезите.

И защото днес може да си свидетел на последния си изгрев.

И защото това може да е последната пролет в живота ти.

Да осъзнаеш, че можеш съзнателно да преживееш не повече от 60-80 пролети…

Да видиш не повече от 60-80 пъти цъфнали кестенови дървета.

Прелестта на кестеновите дървета е една от темите, която винаги ни вълнуваше и заедно споделяхме с моят приятел. Всяка пролет. Оказа се, че миналата пролет е била последната за него… Но ние заедно осъзнавахме детайлите. Наслаждавахме се на красотата. Неговите пролети с цъфтящи кестени се оказаха точно 49…

Така се измерва скоростта. С пролетите, с красотата, с любовта.

Всичко останало е просто един илюзорен график.

Помислете навреме за вашите книги – за корицата, за страниците, за големината на буквите, за илюстрациите… И понеже първа глава е вече написана, помислете много силно, отговорно и без страх за последната. Сега. И също не забравяйте, че винаги може да прибавяте още глави, по всяко време, които да се наричат “Раждане”.

“Свободата да бъдеш” започва с това “просто да бъдеш”.

А Свободата идва като страничен ефект.

Благодаря на всички, които организират този форум вече години наред за това, че ме поканихте отново и за това, че от този форум преди две години започна нещо много смислено за мен, за хората, които се включиха и ме подкрепиха и за тези, на които помагаме с дейността на фондация МС – Мога Сам и за това, че тази година, пак от този миг, на този форум, започва нещо, още по-голямо…

Новото Раждане в моя живот. На по-добрата част.

Да, моят живот си е мой, но поради факта, че всички ние сме като скачени съдове, ако аз съм добре и вие ще сте добре. А ако вие сте добре, аз ще съм още по-добре.

Благодаря ви за доверието и за търпението. Благодаря ви за това, че поискахте да бъдете отворени и да ми помогнете да продължа напред. Вие днес бяхте моят лек.

***

Знаете ли, будистите казват, че най-големият проблем на човека е, че си мисли, че има време. Не, нямаме време. И точно заради това намалете скоростта. Слезте от колелото. Оглеждайте се. Отразявайте знаците. Вземете си уроците. Осъзнавайте ги, колкото и болезнени да са понякога. Останете отворени. Останете любопитни. Не се плашете от смъртта, само защото някой ви е казал, че е страшна. Не, не е страшна. Тя е последната част от вашата книга на живота. Тя е реална картина. И можем да продължим само, ако я приемем. Защото губейки време да се страхуваме от нея ще пропуснем много интересни и важни неща, които са между двете точки. Точките на раждането и смъртта.

Обичам да си събирам камъчета. Имам килограми. От всякъде. Днес искам да ви подаря по едно малко камъче. Носете го в джоба си. Нека ви подсеща да спирате. Нека ви подсеща за малките неща. Нека ви подсеща за дълбокото време, на което всъщност принадлежи това камъче. Защото него го е имало и преди вас. Има го сега, когато е в ръцете ви. И ще го има и след вас.

А, да…

И да бъдем добри, винаги когато е възможно.

А това е възможно винаги.

Стига да не бързаме…

Благодаря

08/04/2017

Какво се случва, когато имате заболяване, което лекарите не могат да диагностицират?

 

Преди пет години стипендиантът на TED Джен Бреа се разболява от миалгичен енцефаломиелит, по-известен като Синдром на хроничната умора. Това е инвалидизиращо заболяване, което сериозно нарушава нормалната дейност и в лошите дни прави дори шумоленето на чаршафите непоносимо. В този дълбоко искрен разговор, Бреа описва препятствията, с които се сблъсква в търсенето на лечение за своето заболяване, чийто истински причини и физически ефекти не разбираме напълно, както и мисията й да документира чрез филм живота на пациентите, които медицината се бори да лекува.

Добра история, писмото на Таня

Здравейте,

Пиша това писмо, за да напиша една добра история и по този начин да вдъхна кураж на всички нуждаещи се!

Казвам се Таня Маринова на 29 години от Пловдив. Аз може би не съм типичен и случай на МС  и дори не съм сигурна, че имам тази диагноза. Преди повече от пет години (почти шест всъщност  вече) след намаление на зрението на едното око и схващане на ръката при навеждане на глава бях пратена на невролог, кайто назначи ЯМР. Въпрки че откритата плака беше само една   се подложих на пункция, която също не беше убедителна на 100%   (като цяло  този за тези 6 годиин този единствен по-сериозен пристъп  лично по мое мнение  беше продиктуван от целия посттравматичен  стрес от научаването за мое генетично заболяване  още от раждане, което ми беше пречинил в последствие и най – страшната диагноза  на този свят – злокачествен тумор, когато бях на 16 години   и всички ужаси, които преживях,  свързани с нея, но това е лична трагедия и дълга история, от която смятам научих урока си и слава на Бога е зад гърба ми (не ми се навлиза в подробности за щедрото участие на некомпетентни лекари и тяхното забавяне и невъзможността да  хванат проблема  навреме и съответно да предотвратят всичко товаа, което ми се случи).  Съжалявам,  че навлизам в подробности и  отнемам от времето Ви, но  просто  целта ми  е за пореден път да докажа и на Вас и на всички хора в организацията  до каква огромна степен е свързана МС  и психиката – първата година и половина и  аз се чувствах доста отпаднало и  имах чество ужасни парализиращи болки в кръста, които ме държаха по цяла нощ и мисля, че именно тези кризи бяха продиктувани  от спирането на активния спорт (НЕ МОГА ДА ВИНЯ И СЕБЕ СИ – както бяхте написали  когато чуеш такава страш диагноза няма как  шокът и страхът да не започват да командват действията и постъпките ни).  След разрешаване на проблем, който тормозеше психиката ми, аз почнах да спортувям постепенно  и тези кризи са вече забравени.  Към днешна дата  –   играя тенис,  разбивам уредите  от натоварване във фитнеса , бягам  по пет или десет километра поне 2 пъте седмично , също работя доста стресираща работа –  програмист съм.

Искам да благодаря, че попаднх на вашия сайт и там прочетох за книгата на Свен Бьотхер, която направи нещо много ценно за мен – всичко останало в мен като страх от диагнозата МС да изчезне в мен  и да се уверя , че избрания от мен път е правилния . Наистина благодаря! Също  знам, че има много хора, които за съжаление  са засегнати от сериозните форми на МС  и тъй като също като Вас съм се борила цял живот сама и не знам значението на думата ‘лесно’, имала съм изключително труден период в живота си и знам какво  е да нямаш достатъчно финанси и да можеш да си позволяваш само нискокачествена храна  знам какво е да си без рбота и да зависиш от някой друг!  Човек като мен, който е минал не през един , а пред двата най страшне ада на този свят, наистина знае стойността на думата оценяване и знае колко важна е помощтта. Затова искамв да помогна с каквото мога на вашата организация, макар и от Пловдив и нямаща възможността да идва редовно на сбирки.

Ще се радвам да поддържам връзка с човек като Вас, да намеря приятели във вашата организация, и тъй като още уча за храненето и смятам , че ще е така цял живот – ще се радвам да обменяме ценни съвети и опит !

 

Лек и приятен ден J ,

Таня   

Душата на света

10855024_925898784087445_8405353476939633579_o

Matrimandir, Аuroville*… сбъдната и споделена мечта

06/01/2017

Трудно е да опиша това, което почувствах на това място. Много е силно, разтърсващо и нереално. Ще го направя сигурно по-късно. А може би не. Може би е по-добре всеки сам да усети това място. Смисълът му. Идеята. Визията.

Това, което ме впечали най-много в Ауровил е Матримандир. Сферата. Огромното златно кълбо, което все едно не се допира до Земята и все едно не е създадено от хора от тази планета, а е дошло някъде от Космоса и просто е кацнало на това място. Оставям емоциите засега в сърцето си и ще ви разкажа за това място с малко информация, факти и цитати за идеята и построяването на това „чудо“, които вярвам ще ви бъдат интересни толкова, колкото и на мен.

идеята

Всичко започва с една утопична визия на Майката. С една мечта, която тя виждала още в най-ранна възраст. Нейното рождено име е Мира Алфаса, родена в семейството на майка египтянка и баща турчин през 1878 година. Среща се с Шри Ауробиндо през 1914 в неговият ашрам в Пондичери и веднага осъзнава, че това е найният Учител и нейният път. Шри Ауробиндо (1872-1950) е индийски изследовател – първопроходец в плановете на съзнание, а пътят за ускорена еволюция на съзнанието (а тя става ускорена, когато избираме да участваме в нея осъзнато), прокаран от него, е известен като Интегрална Йога. Шри Ауробиндо разпознал в нея своя духовен съратник. За него, Мира Алфаса е въплъщение на динамичния аспект на еволюционната и съзидателна Сила, наричана в Индия традиционно „Майката”, и именно с това име са се обръщали към нея. 18 години след смъртта на своя духовен Учител, през 1968 година, Майката започва работа за осъществяването на проекта Ауровил – градът мечта, градът на Зората, възоснова на учението на Шри Ауробиндо. От името „Зора“ идва и името на града (aurora – зора), а не от името на Шри Ауробиндо, както често предполагат, макар че отзвукът от неговото златно (aurum, лат. – злато, бел. прев.) име винаги ще отеква в името на Ауровил.

„Това се случило на 28 февруари 1968 година на около десетина километра северно от Пондичери. Тук се събрали представители от 124 нации и 23 индийски щата. От високоговорителите звучал гласът на Майката. „Лозунгът” бил хартата на нов град, който тя основавала в този час и на това място: Ауровил, Градът на Зората – новата Утопия.“ – цитат от книгата на Georges van Vrekhem „Beyond man – Life and Work of Sri Aurobindo and the Mother“

душата на света

Центърът на града е място на тишина, хармония и красота. Урната с форма на лотос, събрала по шепа пръст от цялата планета, включително и от България, все още е там и сега разположена в средата на амфитеатър, обграден от кръг с дванадесет градини. До тях е голямото баняново дърво, географският център на града, което продължава да разпростира своите въздушни корени. И точно там, редом с тях се извисява Матримандир.

През януари 1970 г. започва същинската работа по проекта за Матримандир – място, което да е генератор на трансформиращите сили, които биха спомогнали за осъщестяването на идеята за единство, място за уединение, медитация на всички, които влизат вътре.

Проектът се поема от Роджър Ангър, френски архитект, когото Майката избира за осъществяването му. Основният камък е положен на 21 февруари, 1971. Изграждането на основната сграда е завършена през 2008 година.

„Матримандир” е дума на санскрит и означава „дом, или обител, на Майката”.  Глобусът с диаметър около тридесет метра се опира на четири гигантски опори, представящи четирите активни сили на Майката във вселената: Махешвари, Махакали, Махалакшми и Махасарасвати. Най-важният детайл вътре в глобуса е „залата” с диаметър около двадесет метра и с дванадесет колони в кръг покрай стената, които сякаш подпират тавана, но не го докосват.

mm-crystal_15

Просторната вътрешна камера в горната хемисфера на Matrimandir е в напълно бяло, с бели мраморни стени и бял килим. В центъра се намира чист кристал-стъклен глобус, който се осветява от слънчевата светлина, която пада върху него през отвор на върха на сферата. Кристалният глобус е с диаметър 70см и е произведен специално за Ауровил от Carl Zeiss Werke в Оберкохен, близо до Щутгарт, Германия. На 26 април 1991 година кристалното кълбо, тежащо 1100 кг е доставено и монтирано върху постамент от хексаграмови звезди – символите на Шри Ауробиндо, който пък е разположен в средата на символа на Майката, гравиран върху пода.

Колоните са пристигнали в Matrimandir в началото на януари 1990. Те са с диаметър 24-инча, поцинковани, безшевни стоманени тръби, дълги 8.65м, с тегло 830 кг. Има средно 15 слоя боя върху всяка колона, между които са правени все по-фини и по-фини шлифования. Върху последният слой е направено и окончателното полиране.

4764679226_b80dbc0571_z

Златните дискове са изработени от неръждаема стомана в размер 2.3м за големите и 1.5м за малките. Върху тях са залепени златни листчета с размер 85/85мм. За 1000 листчета златото е само 28 грама. Общия брой на дисковете е 1415.

Белият килим е изтъкан в Агра за около 6 месеца, в една от най-добрите фабрики на Индия за производство на килими.

„Най-важното нещо е това: танца на слънцето върху центъра. Така той става символ, символ на бъдещи реализации..“

Лъчът светлина, който е непрекъснато върху центъра на кристала се насочва от специална система от огледала, които следят движението на слънцето през целия ден. Ако такава липсва, поради някакви метеорологични причини или през нощта веднага се включва светлина, акумулирана от слънчева енергия. В залата няма нищо друго и шумът е сведен до минимум.

Всички влизат тихо, обути в меки бели чорапи, сядат на малките бели килимчета, подредени около кристала и притихват за минути. Освен медитация в голямата зала, има възможност и за такава, в по-малки такива, 12 на брой, които са с различни имена и съответно цветове. И всеки сам избира в коя зала да влезе.

auroville-ii-1500x686

Ауровил се намира в Южна Индия, на няколко километра от Пондичери, където от 1968 година насам расте броят на хората от цял свят, които работят по изграждането на едно ново общество, нов начин на живот, нов начин на съществуване. Той не е ашрам на сектанти. Трудно ми е да го нарека и град, макар че такъв е статутът му. Той е по-скоро лаборатория за постигане на реално единение между хората, хармонизиране на Изтока и Запада, на материята и духа, на вътрешния и външния живот, или накратко – за по-висш и по-истински начин на живот в общество, базирано на човешки и духовни ценности, интеграция и самосъзнание. Независимо от всички трудности, през които е минавал животът в този град през годините, той е жив и до днес. В него, 49 години по-късно, живеят 2 565 жители от 52 страни, 651 от тях непълнолетни (към ноември 2016). Има училища, малки хотели, пекарница, множество занаятчийски работилници, фабрики за дрехи, библиотеки, издателство, местно радио, организации за взаимодействие с жителите от селата, информационен център за посетители. Градът съществува правно като фондация към Министерството за развитие на човешките ресурси на Индия и от самото си създаване е подкрепян от ЮНЕСКО.

общество без религии

„И нека да не се превърне в религия“, казва Майката за това място. „Провалът на религиите е … защото те разделят. Те искат хората да бъдат религиозни и да изключват правото на други религии…“

„Никакви нови религии, никакви догми, никакви фиксирани учения! Трябва да се избягва на всяка цена превръщането на всичко това в нова религия. Тъй като веднага щом като то бъде формулирано в някаква елегантна и впечатляваща форма, това ще е краят” – 23 ноември 1968 година

Много е постигнато в Ауровил. Много още трябва да се направи, за да може Ауровил да се превърне в това, за което е предназначен – реално единение между хората.

Самата Майка уверява, че това ще се случи. Тя казва: „Градът ще бъде построен чрез това, което е невидимо за вас. Хората, които трябва да играят ролята на инструменти, ще го направят  независимо дали го осъзнават. Те са просто оръдие в ръцете на по-висши сили. Нищо не зависи от човешките същества. Нито планирането, нито изпълнението. Нищо. Ето защо можем да се посмеем.“

„Ауровил желае да бъде универсален град, където хора от всички страни да могат да живеят в мир и нарастваща хармония, отвъд всякакво вероизповедание, политическа и национална принадлежност. Целта на Ауровил е да осъществи единение между хората.“ – 8 септември 1965 година

„Човекът е преходно същество“.

Така е казал Шри Ауробиндо.

Това е истина, която прави революции, когато се осъзнае. Революции в начина на мислене, в начина на живот.

Това е новина за много от хората на тази планета.

Новина е, макар да е толкова стара, колкото самият човек.

И това е единствената новина, която е важна днес.

Тук и сега.

*Около и вътре в Матримандир е забранено да се снима. Снимките и фактите, които публикувам са взети от

www.auroville.org

www.aurovillebg.wordpress.com

www.zorata.wordpress.com

Искам на мен да ми е добре, а на човека до мен… още по-добре

vesi&me

Мили Приятели!

Прекрасни Доброволци!

Уважаеми спонсори!

В края на почти свършващата 2016 година бих искала на първо място да ви благодаря за всички усилия, за отделеното време, умения и средства, които безвъзмездно дарихте на фондация МС – Мога Сам и с това спомогнахте на нашата работа, свързана с хората с диагноза Множествена склероза в България.

Благодаря ви, че помогнахте да се проведат събития, подпомагащи популяризирането на идеите и целите ни. Благодаря, че дарихте от личното си време, професионалните си и лични умения, за да ни помогнете в различни казуси и ситуации, в които попадахме.

Усилията ни се възнаграждават. Всеки ден в пощата на фондацията се получават писма, които недвусмислено потвърждават това. И благодарността на хората е голяма.

Позволявам си още веднъж да ви разкажа от една друга гледна точка за тази “нелечима” от официалната медицина диагноза – множествена склероза. Тя засяга най-вече млади хора и статистиката за света и България изобщо не е оптимистична. А прогнозите за бъдещето са още по-смущаващи. Плашещо и това, че пада възрастовата граница на диагностицираните. В световен план най-малкият диагностициран човек е на 4 години, а в България – на 10. В момента диагностицираните в целия свят са над 2 милиона, а в България това число е около 10 000. Хората, които имат тази диагноза, особено тези, които са в началото на съзнателния си живот, изпадат в много нестабилна и неясна ситуация. Те имат нужда от много неща, но най-вече от това да не бъдат “изхвърлени” зад борда като болни и неможещи. И именно този страх от изхвърляне, както и невежеството относно това, което им се случва, те се крият, лъжат за диагнозата си и не правят своевременно това, което е добро за тях. Много често те изпадат в пълна изолация и тежка депресия, като следствие на това не закъснява и инвалидизацията. И тя не е само на ниво физика. Тя е най-тежка в психическият си аспект. И идва момент, в който сами отнемат най-важното – радостта от живота си.

Много са неуредиците и безхаберието в нашата държава, но да не я виним. Такова е времето, в което живеем и по отношение на възможностите на официалната медицина, и по отношение на социалната грижа, но положителното в тази ситуация е, че всеки един от нас носи в себе си огромен потенциал и той може да се катализира много силно от тежките житейски обстоятелства.

Някои от хората, с които се срещам имат нужда само от това някой да поговори с тях, да им даде насока, да им подаде ръка да направят първата крачка. И след нея продължават сами и то много успешно. Други имат нужда от повече внимание, от грижа, защото момента, в който ни намират вече са в положение на тежки физически и психически дефицити. Но крайната ни цел е един ден всеки един да започне да се справя сам.

Както много пъти съм казвала и ще повторя пак – пътят на истинското лечение минава през много промени. Промени в целия начин на живот. Една от промените е храната. Нашият проект Много Специално Меню продължава успешно да действа и да се доразвива. С храната, която се изготвя всеки ден и се доставя до абонатите вече имаме положителни резултати. Тези, които са се подложили на тази диета и са провели изследвания месеци след това, споделят с радост добрите резултати.

За да се развие още по-успешно този проект са нужни много усилия и повече дарения. Всеки един абонат заплаща само част от месечния си абонамент – толкова, колкото му позволява малката сума пари, които отпуска държавата на хора в такова положение. Остатъка се заплаща от фондация МС – Мога Сам. Кандидатите за субсидия се селектират внимателно на база реални предпоставки – степен на увреждане, ниски доходи, тежък начин на живот. Но една от най-важната предпоставка за одобрение е непоколебимото желание за промяна на всеки един от тях. Освен храната, те започват да променят всичко – заемат се с гимнастика, движение и рехабилитация, за което също им помагаме и то само с безвъзмезна доброволческа дейност. Така осъществяваме и психотерапевтична помощ, ако има нужда от такава. И тук е мястото да споделя, че тези които не желаят да положат това усилие да променят себе си и начина си на живот, сами се отказват. За радост те са малко.

Освен за храна, средствата, които постъпват в сметката на фондацията, както и в кутиите за дарения, се използват и за закупуване на хранителни добавки, храна за хора, които живеят в провинцията, за заплащане на лични асистенти и различни малки, но своевремeнно направени действия, които помагат на някой да продължи напред. Сам.

Всичко това успяваме да извършваме благодарение единствено на вашите дарения. Нямаме външно финансиране. Не успяхме да се “докопаме” до нито една социална програма, която осигурява средства за подобни дейности. Ще вметна само, че това не е лесна работа и че за една година дейност на нашата организация се сблъсках с реалността на съществуването на т.нар. Неправителствени Организации в нашата държава и тази реалност не е нещо, което ме вдъхновява. Но пък тази реалност ни дава възможност да бъдем заедно. Затова, приятели, на този етап продължаваме да разчитаме единствено и само на вашата помощ.

Хора! Очаква ни следващата година, която съм сигурна, че ще бъде още по-успешна, интересна и удовлетворяваща. Да бъдеш Благодетел е нещо, което не просто променя живота на някой. Да бъдеш Благодетел променя всички. И мисля, че най-много този, който Дарява – време, умения, средства. Но най-вече Любов. Дарявайки Любов, няма как да не те обгради усещането за щастие и удовлетвореност. И няма как да се предозира с БлагоТворителност. Повярвайте.

И накрая искам пак да ви призова –

нека наистина променим известната българска поговорка за “мен и съседа”. Нека стане – 

“Искам на мен да ми е добре, а на човека до мен – още по-добре.”

Защото ние, Човеците сме като скачени съдове. Защото това, което се случва на приятел, съсед, колега, роднина или на напълно непознатият, с когото се разминаваме стотици пъти на улицата, няма как да не даде отражение на мен. На теб. На нас. И ако на тях им се случват добри неща, това ще прелее и в нас. Ето така аз разбирам промяната. Да бъдем заедно, за да Можем Сами.

Бъдете промяната!

С любов и признателност,

Биляна Савова,

основател и управител на МС – Мога Сам / 16 декември 2016, София

• УниКредит Булбанк (BGN)

• IBAN:BG21UNCR70001522310611

• BIC:UNCRBGSF

• Титуляр: МС – МОГА САМ

Днес. Утре. И след утре

wheelchair-logo

Има дни, в които се отбелязват разни неща. И днес бил такъв ден.

През 1992 година ООН обявява 3 декември за Международен ден на хората с увреждания. България все още не е подписала и не се е присъединила към конвенцията за Правата на хората с увреждания.

Мисля, че това нямаше да е важно, ако подкрепата към тези хора в България беше адекватна. Но нея я няма. И даже да се вкопчим в тази конвенция, пак няма да се променим. Защото няма да има промяна, докато тя не дойде отвътре. На всеки един от нас.

Наследство или безхаберие? Дълги години тези хора са били скривани, за да не са част от “развитото социалистическо общество”.

Сега пак ги няма, защото не искаме да ги виждаме. Защото демократичното общество отхвърля невалидните. Не искаме да натоварват ежедневието ни и да ни стряскат. Защото колкото и да напредваме технологично, си оставаме необразовани и суеверни по отношение на много аспекти от уж модерния си живот. Защото не знаем как да ги погледнем. Не знаем как да подадем ръка. Не знаем как да направим така, че и те да могат да станат част от това общество. Не знаем как да направим улицата удобна за тях. Как да сложим табелата така, че от тяхната гледна точка да може да бъде прочетена. Не знаем как да направим рампа. Не знаем как да … Много неща не знаем. Хубавото на тази ситуация е, че можем да се научим. От тях.

Защото Те са тук.

И това може да стане много лесно – ако мислим за тях, първо за тях, когато започнем да създаваме каквото и да било – дреха, спектакъл, концерт, къща, улица – и ние ще живеем по-добре.

Да се сещаме за някои неща само, когато е ден на нещото е много глупаво. Не можеш да прощаваш само на Сирни Заговезни. Не можеш да се сещаш за близките си, които вече не са в този свят, само на Задушница. Не можеш да мислиш за рака или някоя друга диагноза, само в конкретният ден. Или за майката, за бащата, за жената, за детето… А да правиш добро само по Коледа или Великден?

Всеки ден е важен. Всеки ден е Велик Ден. И не е нужно някой да ни го казва. Това започва от нас.

Помислете за Тези хора днес.

И утре. И след утре. Защото тях ги има. И са нашият урок. И докато не вземем този изпит няма да помръднем и на крачка от блатото, в което ще затънем. Заедно.

Не искам да звуча песимистично или назидателно. Искам да звуча реалистично.

И това е реалността.

Ден на Колела / май-юни 2015

 

 

Личен избор

Прочетох я. И мисля, че е добре всеки, който е доскоснат от този „нелечим“ медицински казус да я има и да я прочете. За мен изненади нямаше. По-скоро се чувствах доволна от това, че не съм сама. И да, истината е такава: Терапията е въпрос на Личен Избор!
Но, за да правим избори, трябва да се образоваме. Не се сърдете на лекарите или на официалната медицина. На този етап те толкова могат. И точно в този момент мисля, че най-важното за тях са парите и печалбите, които правят от всеки един продукт, всяка една терапия или експериментално лечение. Всичко се върти около това. Но знания има и най-ценни са тези дошли от споделения личен опит. Скоро един мой приятел, който е студент в медицинския колеж ми сподели, че на лекция по Неврология, професорът, който я е водил след като е поговорил малко за множествената склероза, обяснил е, че е нелечима и рано или късно води до инвалидизация. Признал е, че няма лекарство или терапия на официалната медицина, което да лекува. Но също така е признал и още едно нещо, което признава всичките ни усилия. Та казал е, че „има една група от хора с МС, които се лекуват с алтернативни методи. Не ми е известно дали има излекувани, но истината е, че не се влошават.“
Да, г-н Професор, не се влошаваме.
Защото това избираме ние – да се променим и да продължим напред. По-здрави.
Хубав ден и не забравяйте, че изборите, които правим днес, определят бъдещето ни.
И никой не ни е длъжен или виновен.
518_picture_front
През 2005 г. 40-годишният Свен Бьотхер – журналист, писател, преводач и тв продуцент, се разболява от „нелечимата“ болест множествена склероза. Баща е на три невръстни дъщери и решава да посвети малкото време, което му остава, за да запише „всичко, което ще им е нужно да знаят, за да живеят и оцеляват“ без него. Така се ражда книгата му „Квинтесенции“, която бързо се превръща в бестселър. Тогава всъщност изведнъж му се приисква да вземе нещата в свои ръце и да открие нови пътища отвъд официалната медицина. Лекарите отговарят уклончиво на повечето му въпроси, често ги игнорират арогантно или обявяват всички алтернативни терапии за шарлатанство. Но той не се отказва. Достига до убеждението, че собственото му тяло не му е враг, а партньор, че организмът му е прекрасно функциониращ механизъм, който просто се е пообъркал и е решил, че трябва да се бори и унищожава вещества, които му принадлежат и са му нужни. След множество проучвания Бьотхер сам открива какво е вредно за него и си съставя ясна индивидуална система за пречистване на отрови, за здравословно хранене и живот. Започва да се занимава с йога, със стрелба с лък, с различни упражнения за стимулиране на мускулите.
От 2010 г. насам, както сам казва, е „най-често здрав“. Работи активно и се радва на поотрасналите си дъщери. В настоящата си книга по увлекателен начин той разказва как е постигнал своеобразен „рестарт“ на организма си и предлага не само научно обоснована информация за всичко, свързано с множествената склероза, но и дълбоко емоционална мотивация за побеждаването на болестта със собствени сили.
„Не описвам чудо, а само процеса на самолечение. Не казвам, че съм напълно излекуван, но съм постигнал всичко възможно. И то всъщност никак не е малко и е прекрасно.“
Книгата влиза в остър спор както с лекарите, които често не знаят какво да правят, така и с фармацевтичната промишленост, чийто интерес не е да лекува.
Книгата можете да намерите тук

Отвъд диагнозите

1372181234_scar-2

Текстът, който ще публикувам може би вече сте чели. А може би – не. Това няма значение, защото аз самата някои неща ги чета дори по-повече от няколко пъти, докато усетя, че искам да започна да действам. Да, действие. Защото това не е моята конфронтация или несъгласие с нещо, което се е случило в интернет пространството. Това е моето действие, провокирано от Предизвикателството с черно-белите снимки… И в този смисъл пак ще кажа – всичко се случва за добро. Наистина всичко. Просто трябва да видим знаците, да си вземем уроците и да продължим напред. А опитът, който придобиваме оцелявайки в различни ситуации, трябва да бъде градивен. Той не трябва да ни идентифицира като оцелели, а трябва да ни надгради като личности, като професионалисти, като Човеци. И да споделиш опита не е просто акт на показност. Да споделяш опит е много интимен акт – истински, разтърсващ и ужасно лечебен. За самите споделящи даже повече. Да кажеш: „Аз имам Рак.“, „Аз имам Множествена склероза.“, „Аз имам ….“ не е лесно, но повярвайте помага. Много. Първо на този, който споделя. И после на този, който все още не може да го направи.

КАКВО ЩЕ НАПРАВЯ УТРЕ, АКО ТОВА СЕ СЛУЧИ НА МЕН?

Ракът на гърдата (и не само този вид рак, и не само тази диагноза) не е просто една розова или какъвто там се повелява цвят панделка, не е поход с розови обувки на токчета, не е маратон, който завършва с пускане на розови балони, не е фанелки с надписи “за борба с рака”, не е билборд рекламна кампания с известни хора, не е публикуване на черно-бели снимки на красиви жени…
Да кажеш, че си съпричастен не е изобщо достатъчно и не помага на никой. Да кажеш, че си съпричастен означава да извършиш смислени действия в посока, която ще помогне да се разреши проблем, човешки казус, случка – лична или на някой друг. И няма нищо смислено в изброените по-горе актове на съпричастност, освен ако те не провокират истински действия, решения, промени.
Смислено е, когато се учим от нещата, които ни се случват на нас или на хората около нас. Когато не крием глави в пясъка и не чукаме притеснено “на дърво”, шепнейки тихо “да не чуе дявола” или “да не дава Господ”.
Смислено е когато живеем така, че да не се довеждаме до миг, в който медицината ни съобщава някоя “страшна” диагноза.
Смислено е когато учим децата си на това да разбират телата си, да се хранят добре, да правят неща, които ги правят щастливи, да бъдат добри…
Но за да ги научим тях, трябва първо да научим себе си.
Или да се учим заедно.
Как?
Като погледнем реалността в очите. Когато спрем да се страхуваме. Когато приемем случващото се с нас не като наказание или лош късмет, а като закономерно последствие от всичко, което сме позволили и позволяваме да се случва на душите и телата ни. И изходите са два – или се хващаш в ръце, анализираш живота си и започваш действия в посока промяна, или се оставяш на хода на случката, проблема, диагнозата и на това някой друг да решава вместо теб как да продължиш.

Възхищавам се и благодаря на всички, които въпреки това, което са преживели не се страхуват. Които са приели себе си и това, което им се случва и без страх са готови да го споделят с другите. Които отиват отвъд възможното или по-скоро отвъд това, което ни е насадено за нормално възможно. Защото те са нашият урок. Това, което ни се случва днес е урок. Ракът е урок. Всяка една диагноза е урок. И знак.

Сега, дами, застанете пред някоя от тези снимки и си представете, че това може и да е вашето тяло. Мъжете също.
Готови ли сте? Не. Никой не е готов. И никой не е застрахован.
Мисля, че за да има смисъл това, което се върти днес в мрежата е добре не да публикувате прекрасна черно-бяла фотография извадена от архива, а точно там, в собствените си архиви, вътре във вас, да погледнете дали няма някое семенце страх, което бавно, но сигурно покълва; някой скрит “скелет”, който е готов да скочи и да ви стисне за гушата; сортирани надлежно преглътнати обиди и недадени прошки, поети вини… От там започнете. Вадете, анализирайте и се освобождавайте.

Ракът на гърдата не е Розова панделка, която да сложите на ревера си. Погледнете пак снимките. Те са част от провокативният фотографски проект “The SCAR Project” на фотографът David Jay. И този проект излиза извън рамката на диагнозата. Той ни учи. Учи ни да бъдем истински. И в болката, и в красотата, и в радостта, и в тъгата. Да бъдем съпричастни. И предизвикани.
Повече за проекта на
www.thescarproject.org

Вземете днес урока си по приемане на реалността.
Такава каквато е. Тук и сега.
И после си изградете стратегия: “Какво ще направя, ако утре това се случи с мен?”
Предварително взетите решения винаги помагат.

Не се оставяйте да бъдете предизвикани. Бъдете вие предизвикателство.
Така аз приемам предизвикателството

 

Снимките, които ме разтърсиха още преди много време са един много интимен акт на споделяне на всички жени, които са дали съгласието си да застанат пред обектива. И затова аз ги споделих с вас.

За тези, които са стигнали до тук в четенето ще разкажа още нещо. За да не се чустват съвсем прецакани, че са отделили отново време да ми четат мнението. Та историята, която искам да споделя с вас е следната: Преди, може би повече от 10 години, списание EVA и аз като негов арт директор бяхме ангажирани да направим фотосесия, подкрепяща поредната кампания за Рака на гърдата. Тогава аз предложих един проект, който трябваше да бъде заснет с известни българки, които пред голите си, снимани до кръста тела, държат снимка, точно там пред гърдите, която е извадена от архивите, на белези, липсващи или деформирани гърди – една истинска и реална част от телата на жени, претърпели тази радикална и тежка телесна и душевна интервенция. Идеята ми беше да внушим на хората, на жените, че това наистина е реалността. Че това се случва. Че трябва да мислиш предварително. Че трябва да погледнеш най-големия си страх в очите, ако искаш ти да си победителя накрая. Както и да е. Не се осъществи идеята. Не бяха готови хората. Даже получих заплаха за съд, ако осъществя тази идея. Доводите и обвиненията бяха: „Не съм разбирала как се чустват тези жени, колко време им трябвало изобщо да се осмелят да се погледнат в огледалото, какви страшни трявми съм щяла да им нанеса…“ Не го направих. Не защото се притесних от заплахата за съд, а защото се опитах да вляза в обувките на жените, които вече бяха в схватка с тази диагноза.

Мина време. След около 2-3 години диагностицираха мен с Множествена склероза. Започна моята битка. И тогава разбрах, че най-трудното е да приемеш себе си такъв, какъвто си и да продължиш. А моментът, в който приех себе си напълно беше точно, когато вече не остана човек, който да не знае за моята диагноза и малките успехи и прозрения, до които бях стигнала. Започнах да споделям. Без лъжи. Без задни помисли. Без да скривам нищо. И тогава започна моето истинско лечение. А защо го направих ли? Защото, както и тогава, когато исках да покажем на жените истинското лице на рака на гърдата, аз вярвам, че за да започнеш да действаш трябва нещо да те „удари“ отзад. Трябва да се събудиш поглеждайки без страх най-големия си страх. 

Ето, за това публикувах тези снимки, за това преди 10 години исках да осъществя онзи проект, затова преди година и половина седнах в инвалидна количка и предизвиках още хора да го направят. Заради най-големия си враг – страхът. Този страх, който разболява. А сигурно знаете, че да спиш с враг не води до нищо добро. Така, че застанете пред огледалото и се харесайте. Ако вие наистина харесвате себе си, няма как и другите да не ви харесват. И спете спокойно. Страхът не харесва хора, които го гледат в очите. Бяга, изчезва, стопява се. И му се усмихвайте. 

Бъдете усмихнати!

МС, Мерал и нейната изповед

Постарах се да бъда кратка. 

Много бих се радвала, ако мога да мотивирам някого.

Казвам се Мерал Бакалова, на 31 години от Русе и от 14 години съм с диагноза МС.

Все още ми е трудно да повярвам, че ще го изрека, но болеста ми е лъчът светлина, който ме накара да живея истински, пълноценно и да черпя от живота с пълни шепи, без да се оплаквам, че нещо не е наред. Нека опиша как протичаше живота ми преди: педантичност до болка, успех на всяка цена – 2 чужди езика, постижения в математиката, желание за  написване на едни от най-добрите есета, 2 пъти седмично тренировки по тенис, чести излизания с приятели, малко сън, преобличане по 4 пъти на ден, подредба на вещи по категории, цветове, видове, опит за коригиране на всичко, което не е наред в света около мен, както и много критика и недоволство към околните, особено близките и приятелите и най-вече към мен самата. И независимо колко повече щастие и усмивки получавах от близките си, аз се чувствах нещастна, тъжна и гневна.

До един ден, в който обикаляйки по софийските улици с цел намиране на перфектните обувки и плат за рокля за предстоящия бал, усетих как тялото ми се държи странно. Първо започна със слабост в левия крак, след това се появи мравучкането в дясното бедро и накрая слабост в лява ръка. Не разбирах тези странни явления и реших да ги споделя с моята майка. Без никакви колебания, тя ме заведе на преглед при един изключително добър невролог. След повече от 40 минути преглед, в който аз много се забавлявах /все пак не всеки ден ти казват да си бутнеш носа със затворени очи и да те гъделичкат и да те питат – „тук има ли гъдел?”/ чух думите: „Не мога със сигурност да гарантирам без да се направи ЯМР, но съм уверен че става въпрос за  множествена склероза и я записвам за хоспитализация още утре”. В този момент смеха ми секна, а сълзите се лееха както от мен, така и от очите на майка ми. Раз, два, три и като на игра вече бях в болнична стая, с абокат в ръка, с лепенка на другата от взетата  кръвна проба и с три синки по дупето от други инжекции. Не спирах да се питам: „Какво стана? Къде сбърках? Сега ще умирам ли? Или ще се парализирам? Какво ще правя? Не съм готова за това. Искам да видя толкова много неща, да се запозная с толкова много хора, да науча толкова много неща, да се омъжа, да имаме деца, да покоря кариерните върхове, да посетя почти всички населени места, да отида поне на един концерт и… и… и… искам да се насладя на живота. Това не може да е истина!!! Аз съм само на 17! Трябва ми още време!!!“

И го получих. Получих повече време. Получих повече време, благодарение на родителите и сестра си, които в нито един момент не спряха да ми вдъхват сила и увереност, не ме третираха  като болен човек и не спряха да ме обичат и да ме мотивират да повярвам в себе си. С тази любов аз продължих живота си уверено.  Станах студентка същата година в Свищов, изместих се там следващите 4 години, завърших успешно и освен абитуриентски, празнувах и абсолвентски бал. Започнах работа, и близо 10 години работя на пълен работен ден.

Всяка моя сутрин започва с йога нидра в леглото, с усмивка към слънцето, подготовка за работа с чаша кафе в ръка и след приключване на работния ден, продължавам с малко спортуване, срещи с приятели, семейство, запознанства с нови хора, семинари, подготовка по новия ми проект, който е свързан с втората магистратура, която карам и накрая победоносно с чаша червено вино приключвам деня си и се отдавам на заслужена почивка. 

Старая се всеки ден да правя нещо, което не е свързано с ежедневието ми, а именно: да приготвя песто от босилека в кухнята ми, да нарисувам някоя неразбираема рокля, да гледам за 1096 път Индиана Джоунс, да напиша поредния списък /с желания, цели, покупки, постижения и др./, да измисля поредното интериорно решение за дома ми, да се лакирам с „бонбонен” лак за нокти, да танцувам, да учим нови думи с племенниците ми  и накрая „да овършеем къщата като за последно”.

Искам да споделя радостта си с всички които са изгубили вяра в себе си и да ги уверя, че щастието е в нас самите. Живота е в нашите ръце и трябва да се изживее. Без оправдания, без извинения, без упреци. Живота е въпрос на гледна точка.  Знам, че е трудно да излезеш от зоната си на комфорт, но в момента в който го направиш виждаш колко различен и хубав е света около теб. Колко много възможности имаш и как всичко това зависи от теб. Не от родителите ти, не от любимия ти, не от лекарствата, не от държавата, не от работодателя, а теб самия. Затова, ако мога да накарам поне един човек с МС да повярва, че може да живее пълноценно и да го провокирам да го направи ще знам, че светът е станал още по-красив и добър.