ДАМЕЛ, който ми даде Сила да продължа / „Не разбирам! За кого точно правите това? Аз инвалиди тук не виждам!“

wheelchair-logo

В хода на кампанията „Ден на колела – предизвикателството“ се случват много неща. И хубави, и не до там. Сблъсквам се с различни хора, мнения, емоции, подкрепа, игнориране… всичко! Като цяло си мисля, че отношението към кампанията е такова, каквото е отношението на обществото към хората, заради които е тази кампания. И няма да се откажа, въпреки моментите, в които изпадам в тъга и леко загубвам хъс. Така се случи вчера. Събудих се без желание. Чувствах се точно като игнориран човек, който иска да каже нещо важно, но почти никой не иска да го чуе. И ми се прииска да си остана в къщи, да се изолирам и да помълча. Но знаех, че това не е решение. Знам го отдавна. Станах и започнах да търся хъса си. Някъде се беше скрил. И трябваше да намеря причината да продължа. Мълчаливо и тъжно изпълних всичките си сутрешни ритуали. Отворих компютъра и там отново намерих любимите ми изречения на Махатма Ганди… Прочетох ги. Повторих около по сто пъти някои от тях. Разбирах, че съм в ситуация, която трябва да приема и просто да продължа напред. Но в главата ми нямаше никакви идеи…

И така до момента, в който час-два по-късно, стоейки на площад Гарибалди, където имах среща с жена, която искаше да се присъедини към нашето движение и да ни помага като доброволец, изведнъж видях хъса. Видях причината, заради която се случва всичко. На ъгъла на две улици, досами трамвайните линии стоеше млад мъж на инвалидна количка. Изглеждаше активен и готов да продължи сам. Беше със спортни дрехи, раница висеше на гърба на количката, а на ръцете му – ръкавици без пръсти, които веднага ти говорят за човек, който иска сам да продължи, да върти колелата в посоката, която сам определя. Стоеше и ме чакаше. И той не знаеше, че чака мен, а аз не знаех, че той е пратен, за да ми върне смисъла. Веднага се приближих до него, протегнах ръката си и му казах: „Здравей! Аз съм Биляна. Приятно ми е да се запознаем!“. Той ме погледна с широко отворени и изненадани очи ми каза: „Съжалявам, но не говоря български!“ В този момент неговата изненада се прехвърли в мен и на свой ред аз опулих очи. Усмихнах се и въодушевено продължих на английски.

Името му е Дамел. Поляк. От Гданск. Един от най-красивите градове в Полша. И е на екскурзия в България. Сам. На инвалидна количка е от 10 години. Бил е полицай и след инцидент, краката му са обездвижени. Пътува и обикаля света. Усмихнат млад мъж. Питам го как намира условията за движение в София –  човек, сам, на инвалиден стол и той възпитано ми отговаря: „Долу, горе е добре. Повечето време се движа по улиците, а това е доста опасно. Но внимавам.“ Не се оплаква нито веднъж! На молбата ми да го снимам и да запиша разговора ни, той се изчервява и притеснено ми отказва, но обещава, да си пишем и да сподели впечатленията си от София. Разказвам му за кампанията, за хората, които са като него и заради които правим всичко това. Той ме поглежда въпросително и простичко казва: „Не разбирам! За кого точно правите това? Аз инвалиди тук не виждам!“ В този момент разбрах, че той е моят хъс. Онзи, който търсих цяла сутрин и бях готова да се скрия. Благодарих за това, че бях отново на точното място, в точното време и очите ми бяха отворени, за да го видя. Знакът. Той беше моят знак. Говориме още. Разбирам, че след София, ще отиде в Белград, а после в Брюксел. „Защо?“ Така е решил, просто защото иска да пътува. Пита ме за планината. „Коя планина?“ – изненадано отвръщам на въпроса с въпрос. Та той си е в „планина“ и в града – с всичките препятствия, неравности, стръмноти. Той протяга ръката си в посока Витоша и казва усмихнато: „Тази!“. Поглеждам и аз на юг, и ми се свива стомаха. „Да, Дамел. Това е нашата крайградска планина, но не мисля, че ще можеш да я покориш сам.“ Всъщност изобщо не знам как може да стигне до там, още по-малко пък да се качи. Той ме поглежда дяволито и казва: „Ще опитам!“ Стискам ръката му и от цялото си сърце му пожелавам успех. Той тръгва, а аз оставам. Сама, на същия ъгъл и го наблюдавам докато се скрива от погледа ми. Преодолява трамвайните релси виртуозно и с шеметна скорост и устрем, тръгва в посока към планината…

Видях как Силата го следва. Усетих и как Силата проникна в мен.

Продължавам. И аз към планината…

P.S. Логото, което виждате в началото на тази публикация е точно описание на Дамел – мислещ, движещ се човек, който сам решава и знае на къде е тръгнал. Ти, Дамел, изпълни със смисъл и знака, и моята кампания. Благодаря!

Изработвайки визията на кампанията исках да раздвижа известния символ за достъп. И намерих това лого, дело на Sara Hendren & Brian Glenney, което е пуснато със свободни авторски права. Целта на авторите е да заменят старата визия на човек в застой, която не е променяна от 68-ма година насам. Те правят точно 5 промени и посланието вече е друго!

1. Главата е напред – човекът се движи напред, той е двигателят и той взима решенията.
2. Ръцете са назад – показват динамичността на човекът, активната му роля в живота.
3. Две прекъсвания на колелото – количката се движи.
4. Тялото е съобразено със световния стандарт за пиктограми, за да бъде логото четимо.
5. Краката са отделени от количката – от една страна визията става по-четима, от друга – човекът не е залепен към инвалидния си стол.

повече за пиктограмата тук : http://www.accessibleicon.org/icon.html

Advertisements

2 thoughts on “ДАМЕЛ, който ми даде Сила да продължа / „Не разбирам! За кого точно правите това? Аз инвалиди тук не виждам!“

  1. АЗ МОГА от Уолтър Д. Уинтъл
    Превод: Иван Вазов
    Ако мислиш “сразен съм”, сразен си.
    Ако мислиш “ не смея”, не смееш.
    Ако казваш “бих искал”, но мислиш “не мога”,
    просто няма как да успееш.
    Ако мислиш, че губиш, ”загубен си”
    ще ти каже светът без упойка –
    успехът се крие в твоята воля
    и е в умствената твоя настройка.
    Ако мислиш “назад съм”, назад си,
    който мисли високо, не пада.
    Просто трябва да бъдеш уверен
    щом си тръгнал да дириш награда.
    Не най-силният, нито най-бързият
    обезателно грабват залога,
    но човекът, печелещ играта
    е тоз, който мисли „Аз мога!“

    Like

    1. Едно българско УАУ… Не бях чувала това стихотворение никога! Благодаря! Трябва на химн да го направим 🙂 Благодаря!

      Like

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s