СПЕЦИАЛНИТЕ ХОРА СА ПОДАРЪК

1397000_565381710223324_361733790_o

В един най-обикновен град, наречен Враца, на една най-обикновена улица, с вдъхновяващото име Речка, в една най-обикновена розова, леко порутена къща, в един простичък, бедничък, средно-статистически български апартамент живее най-необикновеното и специално момиче на Враца – Весела.

Вчера за пръв път видях от близо този прекрасен град, който сякаш се е подпрял на безкомпромисно силните и респектиращи зъбери на Врачанският балкан. И за втори път се срещнах очи в очи с най-усмихнатото момиче на Враца – Веси и нейният приятел Дани – младо и самоотвержено момче, което е най-голямата й опора.

Весела е точно това, което е името й – усмихната, весела, позитивна, творяща. И тя е само на 28 години, макар че когато я видиш, такава една малка и крехка, няма да й дадеш повече от 16. На инвалидната количка е от 6 години и Множествената склероза е нейния постоянен спътник. Обича природата много и това, което й липсва неистово са походите в планината. И само с какъв блясък в очите ни разказа за Момчи, който я е качил заедно с група планинари на специален стол, там горе в планината и как този блясък изведнъж се превърна в големи сълзи, когато тя ни сподели, че той е едно от момчетата, загинали в лавината на Банско, само преди седмица…

Пристигнахме в града заедно с моя добър приятел
Филип.

Искахме да сбъднем една мечта на Веси – да се срещне с един човек, който е оцелявал в едни от най-трудните места на света и който само след 3 седмици заминава за поредното и може би най-голямото си предизвикателство – екстремно пътуване река Амазонка. Тя знаеше за него от интернет и когато преди време й споделих, че той е мой приятел и мога да ги срещна, тя беше, меко казано, развълнувана. Срещата беше истинска и вдъхновяваща във всички посоки. Беше много лична и много смислена. Срещнаха се две същества, които оцеляват. Екстремно. Той – силният и тя – крехката. И двамата го правят със много желание и смисъл.

Но това, което ме разтърси най-много е начина, по който хората гледаха Веси, докато се разхождахме по централната улица на града. Те се отместваха. Отместваха телата си, за да бъдат по-далеч от пътя на момичето, но я следяха с поглед и по лицата им се четеше ужас и страх. Дърпаха децата си, за да не се доближават до нея и специалният й стол на колела, който те гледаха с неприкрито любопитство. А тя се усмихваше през цялото време.

Хора, можете ли да си представите каква сила е нужна да си в това състояние и да се усмихваш?

Защо правите така?

От какво се страхувате, хора? Сякаш ще се заразите от нейната болест!

Тя е като всички нас. Тя е ваш съсед, ваш съгражданин, ваш приятел. Тя може да ви зарази само с усмивката си и желанието си за промяна и живот. А вие, повярвайте, имате също толкова нужда от това, колкото и тя.

Вашето отношение е една от причините хора, като нея да стоят в изолация. А изолацията е причина за влошаване на тяхното състояние. Т.е., ако търсим причината и следствието, можете „спокойно“ да се „поздравите“ с „успех“! Не знам дали имате представа колко такива изолирани същества има!

Диагнозата МС дойде при мен преди осем години. Тя ме промени много. И едно от нещата, които тя направи е да ми даде очи за да виждам нещата истински. Благодарение на нея и каузата, на която съм се посветила от няколко години, се срещам с много хора, които са в такова положение като Веси. Опитвам се да им помагам. И се променям след всяка една такава среща. За добро. И това е част от моята терапия. Научих се да давам това, от което имам най-много нужда.

А на повечето от тези срещи водя и децата си. Искам да им покажа съществуването на тези хора и да ги науча на това да ги приемат и да не се плашат от тях. Искам да ги науча на доброта и сила. Защото това е нужно за да продължим напред. И защото това е нужно на тези хора, наречени от обществото – хора със специални нужди, да продължат напред.

Хората са специални, а не нуждите им. Нуждите са им същите като нашите. Хората са специални, защото те са подарък за нас. Защото те са ни най-големите учители. Но трябва да ги видим. Не да ги забележим, а да ги видим. Да ги приемем. Да ги прегърнем. Да поговорим с тях. 

Филип направи точно това. Отдели време, което сега, преди започването на експедицията е доста ограничено. Отиде на малката уличка Речка, прегърна едно малко, но оцеляващо същество и така започна неговото оцеляване по най-голямата и трудна „Речка“ в света – Амазонка. И той ще носи енергията, която Веси му даде и съм сигурна, че тя ще му помага. А това, което Филип даде на Веси – още една причина тя да е сигурна, че няма невъзможни неща. А това е най-доброто лекарство и най-добрата терапия за нея.

Послепис: След около 2 месеца Веси се готви да замине за поредната си, тримесечна терапия в Индия. Миналата година тя направи това благодарение на хората, които бяха нейни БЛАГО/ДАТЕЛИ. Казвам благодАтели, защото искам да отправя призив към всички БЛАГИ хора да ДАДАТ пак! Ето и адреса на нейната касичка:

ДСК сметка в лева (BGN) ДСК сметка в евро (EUR)
BG15STSA93000010693585 BG90STSA93000021448662
Весела Енчева Огнева Весела Енчева Огнева
Ако се логнете в PayPal сметката си и изпратите
пари на vesi_og@abv.bg цялата сума отива за нея.

А тя ще ви даде усмивка и урок за това как се оцелява!

Advertisements

6 thoughts on “СПЕЦИАЛНИТЕ ХОРА СА ПОДАРЪК

  1. Да! Всеки миг той е в нас! Силата е в нас, а той е сила. И светлина. Нали така? Молитвите са хубаво нещо, но трябва да ги насочим в правилна посока. А именно към собствените си души! „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ…“

    Like

  2. ”Научих се да давам това, от което имам най-много нужда” ….
    „Хората са специални, а не нуждите им. Нуждите са им същите като нашите. Хората са специални, защото са подарък за нас. Защото те са ни най-големите учители. Но трябва да ги видим. Не да ги забележим, а да ги видим. Да ги приемем, да ги прегърнем, да поговорим с тях.”
    И само ще добавя, че ако „днес” търсим Бог и начин КАК да го омилостивим, да помним, че ТОЙ е в нас и чака само да МУ отворим ВРАТАТА!!!

    Like

  3. И аз не съм съгласна с това, което видях и усетих. И това, че не сме научени не ни извинява. А пък това да се притесняваме, че някой се притеснява е безмислена емоция. Изобщо притеснението във всичките му форми и аспекти не води до нищо добро.

    Like

  4. НЕ съм съгласна с частта за ужаса в очите и изместването – ако е било така е защото хората в България просто не са научени как да реагират когато срещнат човек в подобна ситуация и се притесняват да не го притеснят , а не че го имат за „заразен“ . Съжалявам за приятеля ти Веси :/

    Like

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s